Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

Мазу изчаква, докато се отдалечат от храма и стигнат в един храсталак отзад. Навежда се и Тевкър усеща воня на старо месо в дъха му.

– Ти май не се сещаш кои сме, а, нецвисе?

Тевкър едва запазва равновесие, когато го пускат. Най-сетне паметта му се прояснява. Сега разпознава гласовете, дори миризмата им.

Изнасилвачите! Мъжете, които насилиха жена му!

– Събличай се, гадателю! – Арнза изважда меча си. – Сваляй тези дрехи, докато си припомним как ме рани и как уби приятеля ни.

– Не разбирам за какво говорите. Аз

съм един слепец. Божи човек.

– Знаем кой си и какъв си. – С върха на меча Арнза го подтиква да вдигне по-бързо мантията си. – Хайде, сваляй!

От храстите се чува шум. Стражът поставя острието на гърлото на гадателя и предупреждава:

– Една дума и ще ти прережа гърлото.

Кимва на Мазу да провери какво става.

Мъжагата изважда меча си внимателно, да не изшуми при излизането от ножницата. Тръгва предпазливо между сплетените висящи къпини. Под краката му изпращява съчка.

– Приятелят ти се движи с грацията на слон – отбелязва Тевкър, без да се опитва да шепне.

Арнза притиска меча до гърлото му.

– Тихо!

– Боговете не ми казват да мълча. Заповядват ми да говоря.

Стражът притиска по-силно острието и порязва врата на гадателя. Тънка струйка кръв потича по кожата му.

– Сега не си толкова смел, колкото когато уби Раск и наряза лицето ми.

От храстите отново се чува шум. Арнза се завърта. Тази частица от секундата е достатъчна на Тетия. Тя изскача зад него и забива един от церемониалните ножове на Тевкър във врата му. Задържа оръжието. Натиска силно, докато той се опитва да се освободи. Арнза посяга с двете си ръце, опитва се да я изрита. Тя продължава да натиска, докато той пада на земята, като гъргори и се дави в собствената си кръв.

Тетия изтичва при мъжа си.

– Тевкър, добре ли си?

Той пълзи на четири крака и опипва земята, като се опитва да намери стража.

– Тетия! Слава на боговете, че си тук. Дай ми меча му. Другият е наблизо.

33

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

След края на съвещанието, когато командирите на отряди, криминалистите и хората на патоанатома си тръгват, Валентина Мораси изпраща Том навън. Отначало той не осъзнава, че полицайката иска да го попита нещо. Нещо лично.

Едва когато вижда, че тя продължава да върви с него и след входните стълби на участъка, пасторският му инстинкт се събужда.

– Валентина, има ли нещо, с което мога да помогна?

Тя се поколебава, несигурна как да изрази мислите, които я влудяват.

– Имаш ли нещо против да се разходя с теб? Трябва да прочистя мислите си.

– Нямам нищо против. Дори ще ми е приятно в твоята компания. Можеш да ми бъдеш водач. Минавал съм по този път до хотела, но нямам добра ориентация и може пак да се загубя.

Тя се засмива:

– Говори се, че единственият начин да опознаеш Венеция е, като се загубиш.

– Значи скоро ще бъда специалист по

този град.

Вървят известно време и си говорят по работа, включително за задачите, които Вито им даде. Том трябва да разучи повече за ритуалите, култовете и символизма, свързани с черния дроб. Той се шегува, че това му е домашното по религия, история и биология, но Валентина едва успява да насили учтива усмивка.

Небето е пълно с облаци, които Том нарича „бабешки“ – сива пелена, която като че ли е в тон с тъгата в лицето на спътничката му. След като пресичат още два моста, той се опитва да налучка причината за безпокойството :

– Възхищавам се на силата ти, Валентина. Толкова си отдадена и задълбочена в работата след смъртта на братовчед ти. Дори не мога да си представя колко ти е трудно.

– Grazie. – Тя срамежливо свежда очи. – Работата помага. Тя е добре дошло разсейване. Помага ми да не мисля за него.

Том разбира; виждал е твърде много хора, скърбящи за близък човек.

– С приближаването на погребението мъката ще се засили – предупреждава я той. – Вероятно вече изпитваш известна обърканост, може би дори гняв.

Тя прокарва пръсти през косата си.

– Да, чувствам всичко това.

– Нормално е. Това е част от процеса на скърбене. Когато загубиш толкова близък човек, чувството е смазващо, влудяващо. Нужно е известно време човек да се съвземе.

Тя мрачно се усмихва:

– Да, все едно да си в някой объркан непознат град като Венеция например?

– Хубаво е, че го приемаш с чувство за хумор. – Том прави няколко крачки, после се обръща и я поглежда добродушно. – Твърдо съм убеден, че човек трябва да се загуби, за да намери новото си „аз“. Особено когато се налага да преодолееш скръбта за някой, който е бил важна част от живота ти.

Тя го поглежда и сега лицето е напълно сериозно:

– Какво става, когато умрем? – Присвива очи и в тях проблясва искрица гняв. – Искам да кажа това ли е краят? Само прах ли остава от нас? Пепел при пепелта?

Том спира. Този въпрос му е задаван много пъти.

– Мисля, че не. Сигурен съм, че има нещо повече от разложението.

– Повече? Какво повече може да има?

– Повече от смъртното ни пребиваване на земята. – Той я поглежда в очите. – Вярвам, че духът ни остава да живее, след като ние изчезнем.

Доскоро тя би се изсмяла на такова твърдение. Но вече не. Не и след смъртта на Антонио.

– Надявам се, че си прав, но не знам какво е това дух и ако имам такъв, къде ще отиде след смъртта ми.

Заболява я дори от самото споменаване на думата „смърт“ – дума, която използва ежедневно от постъпването си в полицията, но едва сега разбира значението .

Той я хваща за ръката.

– Повярвай ми, имаш дух. И макар че не познавах добре Антонио, съм сигурен, че и той е имал дух – добър дух.