Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

Валентина примигва. Не плаче, но сълзите всеки момент ще потекат.

– Обичах го страшно много. Не ми беше просто братовчед, беше най-добрият ми приятел, по-голям брат, какъвто никога не съм имала. – Сълзите рукват. – По дяволите!

Тя бръква бързо в джоба си за кърпичка. Том я прегръща с една ръка и за момент я притиска до себе си. Зад нея вижда лабиринта от канали, водещи към мястото на убийството на Моника. Той потупва Валентина по рамото.

– Нещата ще се подредят. Ще е нужно време, но най-тежката

мъка ще отмине.

Валентина внимателно се освобождава от прегръдката му и продължава по улицата.

– Извинявай, обичам да се уединявам в такива моменти.

– Няма нужда да се извиняваш.

Мобилният телефон изпиуква – пропуснато повикване. Тя го изважда от джоба на якето и поглежда. Обаждането е от Карвальо.

– Някак всичко ми напомня за Антонио. Поглеждам телефона си и очаквам следващото съобщение да е от него, той винаги ми се обаждаше да ми иска една или друга услуга. Когато реша да звънна на някого, виждам неговото име в списъка, а просто не мога да се насиля да го изтрия от паметта. – Поклаща глава. – Вкъщи на телефонния секретар още имам съобщения от него.

– Всичко това е нормално. Още не е дошло време да спреш да мислиш за него.

– Кога ще дойде?

– Трудно е да се каже. – Той отново я прегръща. – Може би след погребението. Ще си дадеш сметка, че е време да продължиш напред. Трябва да го преодолееш. Стъпка по стъпка.

Валентина поглежда над рамото му.

– Ето го хотела. Доведох те благополучно.

– Grazie – казва Том, една от малкото италиански думи, които е достатъчно уверен да използва. – Искаш ли да влезеш? Имам среща с Тина. Може да пийнем тримата в бара, ако имаш нужда от компания.

Валентина вдига телефона и му показва съобщението за пропуснато повикване.

– Благодаря, но трябва да се връщам. Шефът ще изпрати отряд да ме търси, ако не се появя скоро.

Том се усмихва съчувствено. Иска му се да може да помогне повече.

– Добре, пази се. И ако искаш да поговорим, обади ми се – по всяко време.

– Ciao – казва Валентина, като вдига ръка.

Обръща се и тръгва обратно към участъка. От една страна, съжалява, че не прие поканата. Вероятно щеше да се възползва, ако я нямаше Тина.

Понечва да се обади на шефа си. Отключва клавиатурата, но в следващия момент решава да направи друго. Преглежда указателя и намира името Антонио. Поема си дъх, избира „Опции“ и после натиска „Изтрий“.

Capitolo XXIX

666 Г. ПР. ХР.

АТМАНТА

Мазу изскача от храсталака и вижда приятеля си Арнза мъртъв. Слепият нецвис е коленичил и рови в пръстта около тялото.

Това, което пропуска, е Тетия.

Тя замахва с

меча на Арнза зад гърба му с изненадваща сила.

Мазу усеща опасността и се обръща, когато острието се стоварва върху него. Вместо да го улучи в гърба, го посича отстрани. Дълбока рана, но не достатъчно сериозна, за да го спре. Тетия отстъпва назад, като държи меча с две ръце.

Мазу прави няколко крачки към нея. Преструва се, че замахва надясно, но рязко сменя ъгъла.

Тетия дори не усеща порязването. Но разбира, че е ранена. Много преди да усети болката, изражението на лицето му подсказва, че острието я е улучило.

От ръката , точно над лакътя, потича кръв. Изведнъж болка пронизва цялото тяло. Мечът се изплъзва от дланта и всичко пред очите започва да се върти.

Мазу знае, че тя е безсилна. Поглежда гадателя – мъжа, помогнал за убийството на приятеля му – и вече предвкусва отмъщението. Замахва с меча към врата и рамото на Тевкър.

От прерязаната вена руква кръв.

Мазу сменя позицията си и замахва напред. Ухилва се, когато острието пронизва корема на нецвиса и излиза от гърба му. Ударът е смъртоносен.

В съзнанието си Тевкър вижда Тетия каквато бе в деня на първата им среща – срамежлива и красива. Копнее да хване лицето и да я целуне.

Един ритник в рамото го поваля на земята. Вече не може да си поеме дъх. Не чувства нищо.

Вижда сватбената си нощ. Дрехата на жена му се свлича от раменете . Голото тяло е осветено от пламъците в огнището. Тя го чака.

Студеният връх на меча пронизва сърцето на Тевкър. Всичко потъва в мрак.

Мрак, по-тъмен от слепотата му.

Тетия мърда устни, докато му се врича, но той не я чува. Звуците са изчезнали.

В мекия като памук мрак пред полуотворената врата към отвъдния живот до него долита демоничен писък. Плач на новородено.

Детето, което той никога няма да види.

Семето, което изнасилвачът пося в утробата на жена му.

Парализирана на едно място от загубата на кръв, Тетия може само да гледа как Мазу избърсва кръвта на Тевкър от ръцете си. Той вдига меча и се ухилва, като показва жълтите си зъби:

– Да те убия, може да се окаже дори по-приятно, отколкото да те изнасиля.

Тетия мъчително взема меча на Арнза. Заради раната е невъзможно да замахне с него.

Мазу вижда немощта и прави половин крачка напред. Това ще бъде изключително приятно занимание. Ще я реже на парченца, докато животът бавно я напуска.

Замахва. Но мечът му не довършва траекторията си.

Мечът на Тетия се вдига рязко нагоре и се забива в гърлото му. Пронизва гръкляна и излиза откъм тила.

Докато пада, в главата му проблясва един въпрос: Как една умираща жена е способна на такава бързина и сила?