Пророчеството Венеция
Шрифт:
– Моля да ме извините – казва Лидия, като се изправя. – Трябва да свърша някои неща. След малко се връщам. Ще поръчам да ви приготвят и нещо за хапване. – Обръща се към Танина. – Опасявам се, че това ще бъде последното сносно ядене, което ще опитате в близките дни.
Ермано изчаква тя да излезе и да затвори двойната врата с красива месингова дръжка след себе си, и отново избухва:
– Имаш ли представа какво ще ни сторят инквизиторите? Чувал ли си за Канала на сираците, където изхвърлят телата на екзекутираните
Томазо виновно свежда глава. Не знае какво да каже. През последните няколко часа го сполетяха куп нещастия – изгуби най-ценното си притежание, отказа се от монашеското си призвание и остана без дом.
Танина вижда, че е уплашен. Сяда до него и успокоително докосва ръката му.
– Братко, сигурна съм, че можем да поправим нещата. Макар че признавам, положението изглежда доста лошо.
Той поглежда мъжете срещу себе си:
– Наистина ли не знаете нищо за кражбата? Заклевате ли се?
Ермано поклаща глава:
– Не знаем нищичко. И двамата се заклеваме. Повярвай ми, наследството ти не е у нас.
– Тогава кой го е направил? – пита Танина. – Кой би я откраднал?
Тримата приятели се споглеждат. Томазо вижда, че са смутени.
– На кого другиго казахте? – пита той. – В човешката природа е да споделяме такива неща. На кого?
– Семейството ми знае – виновно признава Ермано. – Сестричката ми, но тя е само на девет. Също майка ми и баща ми. – Поглежда Томазо. – Татко е търговец на антики в гетото. Но не е крадец.
– Вярвам ти. Но ако е казал на други хора, може някой от тях да е крадецът.
Ефран въздъхва и поглежда Ермано:
– Аз казах на теб. Само на теб и на никого другиго.
Всички погледи се насочват към Танина.
– Аз казах на Лидия. А тя със сигурност не е крадла. Иначе съм говорила за плочката само с Ермано. Всъщност в последно време това е почти единственото, за което говорим.
Той вдига дебелите си вежди:
– Какво означава това?
– Нищо – сопва се тя. – Осен че беше обсебен от това нещо.
– Искаш да кажеш, че аз съм го откраднал, така ли?
– Нищо подобно не искам да кажа! Знам, че не си ти, нали бяхме заедно цяла нощ. Искам да кажа само, че ми се искаше да не си толкова вглъбен в изучаването на произхода на проклетата плоча, а да обръщаше повече внимание на мен.
В този момент двойната врата се отваря, Лидия влиза стремително и обявява:
– Масата е сложена, скоро ще дойде и храната. Изпратих един слуга до дома на мой приятел. Той има къща, в която можете да се скриете.
– Благодаря ти – казва Танина. – Не знам как ще ти се отблагодарим за гостоприемството и помощта.
– Стига глупости! – Лидия се усмихва широко. – Всичко това е страшно вълнуващо. Истинско
57
В НАШИ ДНИ
УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ
– Никаква следа от Шаман. – Валентина звучи разтревожено. – Обадих се в хотела му. Казаха, че излязъл веднага след моето обаждане и оттогава не са го виждали.
– Ти кога му се обади? – пита Вито, като поглежда часовника на стената.
– Около девет и половина. Все още бяхме тук, работихме до късно.
Вито поглежда Роко:
– Поискай разпечатка от мобилния му телефон. Виж дали след това му се е обаждал някой. – Обръща се към Валентина. – Прати хората да разпитат в ресторантите, баровете и болниците, да видим дали не е пиян, пострадал или болен. Дайте описанието му на пешеходните и на водните патрули.
– Лейтенант Тоти вече работи по телефонните разпечатки. Тя ще ни помогне.
– Хубаво – разсеяно измърморва Вито. Изведнъж му хрумва немислимото. – Прати криминалистите в стаята на Том. Да потърсят косми по възглавницата му, кърпите, дрехите, навсякъде.
Валентина се стъписва:
– ДНК? Искаш проба от ДНК?
Вито се намръщва. Знае, че тя харесва бившия свещеник, може би дори вижда в него заместител на братовчед си.
– Като предпазна мярка, Валентина. Хайде, тръгвайте по задачите.
Тя изведнъж се досеща:
– Мислиш, че кръвта в базиликата е негова, така ли?
– Не мисля нищо подобно – опитва се да избегне въпроса Вито. – Искам само да бъда подготвен.
– Възможно е – измърморва Роко. – Сатанистите с голямо удоволствие биха размазали свещеническа кръв върху олтара на „Сан Марко“.
Валентина го поглежда смразяващо. Още не може да му прости, че я остави да обере сама упреците за пропуснатите отпечатъци в хипарската комуна, и шегата му не я настройва благосклонно.
– При последния ни разговор с Том той започна да ми казва за някакъв сериен убиец в Калифорния, който пишел послания в църквите с кръвта на жертвите си. Канеше се да дойде да ни разкаже за него днес.
– Чарлз Менсън? – пита Вито.
Тя поклаща глава:
– Не, не. Някакъв, за който не бях чувала... Йейл ли беше? Или Кейл? Някакво такова име. – Валентина напряга паметта си. – Бейл! Точно така. Сигурна съм, че е Бейл – Ларс Бейл. Том каза, че го е срещал преди повече от десет години от „Сан Куентин“.
Майорът поглежда Роко:
– Обади се на ФБР, кажи им да преровят базите данни и да ни пратят всичко, което може да ни послужи. Обади се в лосанджелиската полиция и виж какво знаят за Бейл. Разбери къде е сега и къде са всичките му известни съмишленици.