Разбудени фурии

Морган Ричард

— Какво беше това за правенето на история, Тод? — глухо попитах аз. — Какво става с демилитите?

Той се обърна към мен и по лицето му имаше изражение, каквото виждах за пръв път. Усмихна се неуверено. Усмивката го правеше съвсем млад.

— Какво става ли? Както вече ти казах, става това, че техниката наистина действа. На Латимър получават резултати, Так. Контакт с марсианските изкуствени интелекти. Съвместимост на информационните системи за пръв път след почти шестстотин години напразни усилия. Техните машини разговарят с нашите и тъкмо тази система хвърли мост над пропастта. Разгадахме интерфейса.

За

момент по гърба ми плъзнаха ледени нокти. Спомних си Латимър, Санкция IV и някои от нещата, които бях видял и вършил там. Навярно открай време знаех, че това ще е преломен момент. Просто не вярвах, че ще се върне като бумеранг пак към мен.

— Държат го под похлупак, нали? — тихо казах аз.

— А ти нямаше ли да го държиш? — Мураками посочи с пръст неподвижната фигура върху носилката. — Тая жена има в главата си нещо, способно да разговаря с машините, които са ни оставили марсианците. След време то сигурно ще ни каже къде са отишли, може дори да ни отведе при тях. — Той задавено се разсмя. — И най-големият майтап е, че тя не е нито археолог, нито обучен емисарски офицер или специалист по марсиански системи. Не. Тя е просто скапан ловец на премии, Так, полупобъркан убиец на машини. А кой знае още колко като нея бродят насам-натам с такива неща в главите си. Имаш ли представа колко жестоко се издъни Протекторатът този път? Ти си бил в Ню Хок. Представяш ли си какви ще са последствията, ако първият ни контакт с една свръхразвита чужда култура стане чрез тези хора? Голям късмет ще извадим, ако марсианците не се върнат да изпепелят всяка наша колонизирана планета просто за всеки случай.

Изведнъж ми се прииска отново да седна. Тръпките от зашеметяващия пистолет ме разтърсиха още по-силно от вътрешностите до главата и я оставиха лека и празна като балон. С усилие се удържах да не повърна и се помъчих да мисля трезво през глъчката на връхлитащите спомени. Неуловимите на Силви в убийствена акция срещу рояка на самоходното оръдие.

Цялата ви структура на живот е враждебна на нашата.

Да! И освен това искаме скапаната земя.

Ор, застанал с лост в ръка над повреденото каракури в тунела под Драва.

Е, ще го изключваме ли, или какво?

Демилитски хвалби на борда на „Пушки за Гевара“, малко смешни и нелепи, докато не ги поставиш в рамка, където могат да придобият съвсем друг смисъл.

Ако ти хрумне как да демилнеш орбитална платформа, Лас, обади ми се.

Да, и на мен. Свалиш ли платформа, ще накарат Мици Харлан да ти духа всяка сутрин, додето си жив.

Ах, мамка му.

— Наистина ли мислиш, че може да го направи — попитах смаяно аз. — Мислиш ли, че е способна да разговаря с орбиталните?

Той оголи зъби в гримаса, която бе всичко друго, но не и усмивка.

— Так, откъде да знам, че вече не е разговаряла с тях? В момента я държим под упойка и апаратурата „Цзян“ следи за евентуални предавания, това е част от задачата, но нямаме представа какво може да е сторила вече.

— А ако започне да предава?

Той сви рамене и извърна очи.

— Тогава си имам

заповеди.

— О, страхотно. Много градивен подход.

— Так, какъв избор имаме, дявол да го вземе? — В гласа му звучаха отчаяни нотки. — Знаеш какви щуротии стават в Ню Хок. Миминтите вършат каквото не им се полага, изграждат модели, каквито никой не помни да е имало по време на Разселването. Всички си мислят, че това е един вид машинна еволюция, растеж на елементарната нанотехника, но дали наистина е така? Ами ако демилитите са го задействали? Ами ако орбиталните се събуждат, защото са надушили командния софтуер и сега реагират, като правят нещо с миминтите? Доколкото разбираме, тия неща са създадени за връзка с марсианските машинни системи и от Латимър казват, че системата действа. Тогава защо да не действа и тук?

Гледах Силви Ошима и в главата ми кънтеше гласът на Ядви.

… всички тия брътвежи, припадъците, насочването към обекти, обработени от някой друг — всичко това дойде след Аямон…

… на няколко пъти засякохме активни миминти, но докато стигнем дотам, вече всичко беше приключило. Изглеждаше тъй, сякаш са се били помежду си…

Умът ми летеше стремглаво по пътищата, които ми бе отворила емисарската интуиция на Мураками. Ами ако са се сражавали помежду си? Или ако…

Силви лежи безпаметно на кушетката в Драва и бълнува. То ме познаваше. То. Като стар приятел. Като…

Жената, която се наричаше Надя Макита, лежи в друго легло на борда на „Островитянин“.

Григорий. Там има нещо, наречено Григорий.

— Тия хора, които държиш в джоба си — тихо казах аз на Мураками. — Тия, които изби заради едно по-стабилно утре за всички нас. Те твърдо вярваха, че тя е Квелкрист Фолкънър.

— Е, странно нещо е вярата, Так. — Той гледаше някъде покрай носилката и в тона му нямаше и следа от веселие. — Ти си емисар, знаеш го.

— Да. А в какво вярваш ти?

Той помълча една-две секунди. После тръсна глава и ме погледна в очите.

— В какво вярвам ли, Так? Вярвам, че ако успеем да разшифроваме ключовете към марсианската цивилизация, тогава възкръсването на Истински мъртвите ще изглежда дребно и сравнително скучно събитие.

— Мислиш ли, че е тя?

— Не ми пука дали е тя. Това не променя нищо.

Вик откъм Томасели. „Набучвател“ се зададе покрай разнебитената ферма на Сегешвар като някакъв тромав киборг с формата на слонски скат. С риск да повърна отново аз предпазливо напрегнах неврохимията и различих Малъри да стои в картечната кула заедно със заместника си и двама други пирати, които не познавах. Пристъпих по-близо до Мураками.

— Имам още един въпрос, Тод. Какво смяташ да правиш с мен и Вирджиния?

Той разтърка късата си коса тъй енергично, че наоколо се разлетяха ситни пръски. По устните му отново заигра мека усмивка, сякаш завръщането към по-практични теми за разговор бе като среща със стар приятел.

— Е, малко е проблематично, но все ще измислим нещо. Както е тръгнало на Земята в последно време, сигурно ще поискат да ви доведа, или да ви изтрия. Сегашната администрация никак не си пада по емисари-изменници.