Разбудени фурии

Морган Ричард

Държи ме на място.

Видях се как разхлабвам хватката пръст след пръст, за да дойде движението.

Станах.

Пуснах го и отстъпих назад. Продължих да го гледам, опитвайки да осъзная какво бях сторил току-що. Той примига.

— Знаеш ли — казах аз и гласът ми заяде като ръждива панта. — Знаеш ли какво, майната ти. Ти не беше на Иненин, не беше на Лойко, не беше на Санкция IV или Хън Хоум. Какво разбираш, по дяволите?

Той изплю кървава храчка. Стана и избърса разцепените си устни. Аз се разсмях мрачно и поклатих глава.

— Знаеш ли какво, дай да видим ти как ще се справиш. Мислиш, че можеш да избегнеш моите издънки? Давай тогава. Опитай

се, мамка му. — Отстъпих настрани и махнах с ръка към редицата катери край кея. — Все някой трябва да не е пострадал чак толкова много. Избери си с какво да потеглиш. Засега никой няма да те търси, използвай преднината.

Той се изправи сантиметър по сантиметър. Погледът му не се откъсваше от очите ми, ръцете му трепереха от напрежение, готови да отблъснат нов удар. Може пък и да не бях му счупил ръката. Пак се разсмях и този път прозвуча по-добре.

— Сериозно. Дай да те видим как ще управляваш моя скапан живот по-добре. Дай да те видим няма ли да свършиш като мен. Бягай.

Все още недоверчив, със сурово лице, той мина покрай мен.

— Ще го сторя. Не виждам как бих могъл да се справя по-зле.

— Тогава бягай, мамка му. Махай се оттук, мътните да те вземат. — Вкопчих се в пресния гняв, в желанието пак да замахна и да сложа край веднъж завинаги. Натъпках всичко това обратно надолу. Гласът ми звучеше спокойно. — Не стой тук да ми се перчиш, дай да те видим наистина как ще се справиш.

Той ми хвърли още един плах поглед, после тръгна към края на кея, където катерите не бяха пострадали толкова зле.

Аз гледах след него.

На десетина метра от мен той спря и се обърна. Стори ми се, че понечи да вдигне ръка.

И течен лъч от бластерен огън прекоси кея. Улучи го в главата и гърдите, изпепелявайки всичко по пътя си. За момент той остана прав, напълно унищожен от гърдите нагоре, после димящите останки от тялото му рухнаха настрани, прекатуриха се от кея, отскочиха от носа на най-близкия катер и с тих плясък потънаха във водата.

Нещо ме бодна под ребрата. Тих звук се надигна в гърлото ми и спря зад стиснатите зъби. Завъртях се с голи ръце към посоката, откъдето бе долетял изстрелът.

Ядвига излезе през вратата на балиращата станция. Отнякъде беше докопала плазмафрага на Мураками или друг, досущ като него. Държеше го опрян на бедрото си. Над стърчащата цев още трептеше нажежен въздух.

— Предполагам, че нямаш нищо против — подвикна тя през ветреца и мъртвешката тишина наоколо.

Затворих очи и останах да стоя така, дишайки много дълбоко.

Не ми помогна.

Епилог

От палубата на „Хайдушка щерка“ гледам как бреговата линия на Кошут се превръща в ниска черна ивица зад кърмата. Грозни, високи облаци се мержелеят на юг, където бурята броди над западния край на Зоната, губи сила в плитчините и умира. На север метеоролозите предсказват затишие и слънце. Джапаридзе смята, че може да ни откара до Текитомура в рекордно кратък срок и с радост би го направил, защото му платихме добре. Но един вехт товарен кораб на въздушна възглавница би привлякъл внимание, ако се устреми с всичка сила на север, а точно това не ни трябва в момента. Бавният, обичаен търговски ритъм със спирки по целия маршрут около Западното крайбрежие на Шафрановия архипелаг е далеч по-добро прикритие. А и всичко трябва да стане с времето си.

Знам, някъде из

коридорите на властта в Милспорт се води разследване. Инспекторите от вътрешния отдел на Емисарския корпус са излъчени през междузвездното пространство и сега се ровят из оскъдните останки от тайната операция на Мураками. Но също като заглъхващата буря над Зоната, това разследване няма да ни докосне. Разполагаме с време, ако имаме късмет — с всичкото време на света. Вирусът Квалгрист упорито пълзи сред цялото население на планетата и неговата заплаха ще принуди Харлановия род да зареже аристократичните си тела и да се укрие в базите данни при своите прадеди. Вакуумът на власт след тяхното оттегляне ще засмуче останалите Първи семейства в политически водовъртеж, с който няма да се справят добре, после всичко ще почне да се разпада. Якудза, хайдуците и Протекторатът ще кръжат като гърбуни около ранен слонски скат, ще чакат края му и ще се дебнат взаимно. Но все още не са се раздвижили.

Така смята Квелкрист Фолкънър и макар че понякога ми звучи прекалено купешки, също като приказките на Сосеки Кои за хода на историята, склонен съм да се съглася с нея. Виждал съм го на други светове, понякога дори сам съм го предизвиквал, и нейните прогнози звучат правдоподобно. Освен това тя е видяла Разселването с очите си, а това я прави голям експерт по политическите промени на Харлановия свят. Във всеки случай има повече опит в това отношение от всички нас.

Странно е човек да бъде около нея. Не стига разбирането, че говориш с една историческа легенда отпреди векове — това усещане е на приливи и отливи, понякога едва доловимо, понякога толкова силно, че страх да те хване. А към всичко това се прибавя и нарастващата лекота, с която идва и си отива, сменяйки мястото си със Силви Ошима, също както Джапаридзе отива на мостика да замести първия помощник. Понякога го виждаш как става, сякаш по лицето й пробягва електрическа искра — после тя примигва и вече говориш с различна жена. Друг път не съм сигурен с коя от двете говоря. Налага се да разчитам на мимиката, да се вслушвам в ритъма на гласа.

Чудя се дали през идните десетилетия тази смяна на личностите няма да се превърне в обичайна човешка реалност. Ако съдя по онова, което ми казва Силви, напълно е възможно да стане така. Демилитските системи разполагат с почти неограничен потенциал. Вярно, с него биха се справили само силни хора, но така е било при всяка голяма крачка напред в знанието или технологията. Не можеш да влачиш старите модели, трябва да продължаваш, да изграждаш по-добри умове и тела. Инак Вселената ще връхлети като блатна пантера, за да те погълне.

Мъча се да не мисля за Сегешвар и останалите. Особено за другия Ковач. Малко по малко почвам отново да разговарям с Ядви, защото в крайна сметка не мога да я упрекна за стореното. А вечерта, когато напуснахме с „Хайдушка щерка“ пристанището на Нова Пеща, Вирджиния Видаура ми даде нагледен урок как се преодоляват тия неща. Чукахме се нежно, пазейки заздравяващото й лице, после тя цяла нощ плака и ми разказва за Джак Бразил Душата. Аз я слушах и попивах всяка дума, както преди век, когато стоях като новобранец пред нея. А на сутринта тя хвана разбудения ми член, напомпа го, лапна го, вкара го в себе си, пак се чукахме и после станахме да посрещнем новия ден. Оттогава не е споменавала Бразил, а когато аз го споменах, без да искам, тя примига, усмихна се и сълзите така и не бликнаха от очите й.