Разбудени фурии
Шрифт:
Той се усмихна неприятно.
— В крайна сметка всеки се пречупва, Так. Знаеш го. При виртуалния разпит или се пречупваш, или полудяваш, а напоследък дори и лудостта се лекува. — Усмивката изчезна, оставяйки също тъй неприятно изражение. — Всъщност няма значение. Нашият вечно любим вожд Конрад така и няма да разбере какво ще направим с нея. Просто ще предположи най-лошото и ще слушка. Инак ще викна щурмови отряд, ще подпаля цялата Рила и после ще го предам на Емисарската военна полиция заедно със скапаното му семейство.
Кимнах и се загледах към Зоната с лека усмивка.
— Говориш почти като квелист. Горе-долу и те това искат. Жалко, че не можеш да се споразумееш с тях. Но пък и не затова
— Моля?
Но не се постара особено и усмивката остана в края на устните му.
— Я стига, Тод. Мъкнеш най-модерна психографска апаратура, приятелката ти Либек за последно е била на Латимър. Прибрахте Ошима някъде. И казваш, че играта се води почти от четири години, което подозрително съвпада с началото на инициативата Мечек. Не сте тук заради квелистите, а за да държите под око демилитската технология.
Усмивката пак изпълзя наяве.
— Много проницателно. Но всъщност грешиш. Тук сме и заради двете. Просто комбинацията от модерна демилитска технология и остатъците от квелизма буквално накараха Протектората да се насере от страх. Плюс орбиталните, разбира се.
Аз примигах.
— Орбиталните? Какво общо имат те?
— Засега нищо. И точно така искаме да остане. Но с тая демилитска технология вече не можем да бъдем сигурни.
Тръснах глава, опитвайки да прогоня вцепенението.
— Какво… Защо?
— Защото — отвърна сериозно той — скапаната техника май наистина действа.
Глава 48
Изкараха тялото на Силви Ошима от балиращата станция върху голяма сива гравитационна носилка с емблема на „Цзян“ и извит пластмасов капак против дъжда. Либек командваше носилката с дистанционно управление, а друга жена, вероятно Томасели, носеше отзад портативен монитор, също „Цзян“. Когато излязоха, аз бях успял да се изправя на крака и колкото и да е странно, Мураками не ми попречи. Стояхме мълчаливо един до друг като опечалени гости на някаква древна погребална церемония и гледахме как носилката се задава към нас с живия си товар. Когато погледнах лицето на Ошима, аз си спомних декоративната каменна градина върху Рилските зъбери, носилката там, и изведнъж ми хрумна, че за предвестник на една нова революционна епоха тази жена прекарва твърде много време в безсъзнание върху техника за инвалиди. Този път очите й под прозрачния капак бяха отворени, но сякаш не виждаха нищо. Ако не беше вграденото екранче за жизнени показатели до главата й, можех да си помисля, че виждам труп.
И е точно така, Так. Виждаш трупа на квелистката революция. Само с това разполагаха, а след смъртта на Кои и другите, няма кой да я съживи.
Всъщност не се изненадвах, че Мураками е екзекутирал Кои, Бразил и Трес. Подсъзнанието ми го очакваше още откакто се събудих. Бях го прочел по лицето на Вирджиния Видаура; думите, които изплю, само потвърждаваха истината. А когато Мураками кимна небрежно и ми показа шепа окървавени приставки, не изпитах нищо друго, освен ужасното чувство, че стоя срещу някакво огледало и виждам собствената си неизлечима болест.
— Стига, Так. — Той прибра приставките в джоба на маскировъчния костюм, разсеяно избърса ръце и се навъси. — Нямах избор, сам виждаш. Вече ти казах, че не можем да си позволим едно ново Разселване. Най-вече защото тия приятели при всяко положение щяха да загубят, после Протекторатът идва с подковани ботуши, а на кого му трябва това?
Вирджиния Видаура го заплю. Добро постижение, като се има предвид, че седеше вързана на три-четири метра от него. Мураками въздъхна.
— Мамка му, поне си размърдай мозъка за малко, Вирджиния. Помисли какво ще стори с тази
— Да — кресна тя. — А ние сме длъжни да го приемем като идеален пример за управление, така ли? Власт на корумпирани олигарси, подкрепена от жестока военна машина.
Мураками пак сви рамене.
— Защо пък не? В исторически план моделът работи. Хората обичат да вършат, каквото им се нареди. А олигархията не е чак толкова лоша, нали? Така де, виж при какви условия живеят хората. Вече не говорим за беднотията и потисничеството от времето на Заселването. То си отиде преди триста години.
— А защо си отиде? — Гласът на Видаура отслабна. Почвах да се тревожа, че има сътресение. Специалните сърфистки носители са издръжливи, но не ги проектират за подобни удари по лицето. — Скапан тъпак. Отиде си защото квелистите го сритаха здравата.
Мураками отчаяно разпери ръце.
— Добре де, свършили са си работата, нали? Не ни трябват отново.
— Глупости дрънкаш, Мураками, и сам го знаеш. — Но докато говореше, Видаура ме гледаше с безизразни очи. — Властта не е структура, а динамичен поток. Тя или се натрупва, или се разсейва из системата. Квелизмът задвижи това разсейване и оттогава ония мръсници в Милспорт се мъчат да обърнат потока. Сега отново върви натрупване. Положението ще става все по-лошо, те ще продължават да грабят и да грабят от всички нас, и след още сто години ще се събудиш с откритието, че скапаното Заселване пак се е върнало.
Мураками кимаше през цялото време, сякаш сериозно обмисляше думите й.
— Да, Вирджиния — каза накрая той, — само че нито ми плащат, нито са ме обучили да се тревожа какво ще стане след сто години. Обучиха ме — по-точно ти ме обучи — да се справям с текущите обстоятелства. И точно това правим тук.
Текущи обстоятелства — Силви Ошима. Демилит.
— Скапаният Мечек — продължи раздразнено Мураками и кимна към неподвижното тяло върху носилката. — Ако решавах аз, за нищо на света не бих допуснал някое местно правителство да има достъп до такава техника, камо ли да я преотстъпва на разни дрогирани търсачи на съкровища. Можехме да изпратим специален емисарски екип за прочистване на Ню Хок и нищо такова нямаше да се случи.
— Да, но щеше да излезе много скъпо, помниш ли?
Той мрачно кимна.
— Да. И точно по тая скапана причина Протекторатът допусна всички до техниката. Процент от инвестициите. Всичко се върти около шибаните пари. Вече никой не иска да прави история, всеки гледа да трупа пачки.
— Мислех, че и ти това искаш — обади се с немощен глас Вирджиния Видаура. — Всеки гони парите. Олигарсите на върха. Калпавата система за контрол. А сега и ще се оплакваш, по дяволите.
Той й хвърли уморен поглед и поклати глава. Наблизо Либек и Томасели спряха да изпушат в комбина фас от морски коноп, но след малко Влад-Малъри ги подбра към „Набучвател“. Кратко затишие. Изоставената гравиносилка се люшкаше лекичко само на метър от мен. Дъждът кротко ръмеше по прозрачния пластмасов капак и се стичаше по извивките му. Вятърът бе стихнал до колеблив бриз, а откъм другия край на фермата вече не се чуваше бластерен огън. Аз стоях сред мига на кристално спокойствие и гледах изцъклените очи на Силви Ошима. Край границите на съзнателната ми мисъл тихо шепнеха късчета интуиция, драскаха по вратата и молеха да ги допусна.