Разделяй и владей
Шрифт:
Иранците, разбира се, щяха да отрекат това, но никой в Америка нямаше да им повярва.
Разногласията между президента и вицепрезидента щяха да станат публично достояние.
А когато иранските съучастници на Харпунджията бъдат намерени мъртви със снимки и други доказателства за саботажа — убити собственоръчно от Харпунджията, вицепрезидентът и Фенуик щяха да тържествуват.
Тогава репортерите открито щяха да подложат на съмнение правилността на преценката на президента. Във Вашингтон щяха да плъзнат слухове, че той не е съвсем с всичкия си. Сенатори като Барбара Фокс нямаше да имат друг избор, освен да подкрепят искането за свалянето му от поста. Сексскандалите бяха едно нещо, но психическите заболявания много по-различно. Щеше да има призиви към Лорънс да подаде оставка.
Вицепрезидентът Котън щеше да стане президент. Той щеше да предложи на Джак Фенуик да стане негов вицепрезидент. Конгресът бързо щеше да подкрепи избора му. Междувременно американските въоръжени сили щяха да прехвърлят свои войски в Каспийския район. Щяха да помогнат на азербайджанците да защитят петролните си платформи. В разгара на засилващото се напрежение президентът Котън щеше да укрепи позициите си.
След това щеше да стане нещо друго, нещо, което щеше да наложи Америка да отговори по един толкова безкомпромисен и унищожителен начин, че религиозните фанатици никога вече да не помислят да нападат обекти под американска протекция.
В края на краищата, каза си Гейбъл, кариерата на един президент си струва жертвата.
29.
Баку, Азербайджан
Вторник, 6,15 часа
Когато 49-годишният Рон Фрайдей пристигна в Баку, имаше чувство, че е попаднал в Средновековието.
Не ставаше въпрос за архитектурата. Посолствата се намираха в новата част на града, която беше много модерна. Тамошните сгради спокойно биха могли да се издигат във Вашингтон, Лондон, Токио или някоя друга метрополия. Но Баку не беше като тези градове, където той беше прекарал дълго време. Когато човек отминеше посолствата и търговската част на града, определено добиваше чувството за миналото. Много сгради бяха още от времето, когато Колумб е стигнал до Америка.
Не, не заради архитектурата Баку изглеждаше толкова стар и феодален. По-скоро всичко се дължеше на промяната у хората. Азербайджан е бил управляван отвън толкова дълго, а сега те бяха свободни и независими. От това те изглеждаха немотивирани и объркани. Ако не бяха петродоларите, сигурно щяха да преминат бързо към страните от Третия свят.
Поне това беше впечатлението на Фрайдей. За щастие, когато бившият рейнджър от американската армия и хората му свършеха това, за което бяха дошли тук, Азербайджан вече нямаше да бъде толкова независим.
Фрайдей влезе в седеметажния жилищен блок. Построената преди десет години тухлена сграда се намираше на две пресечки от посолството. Той се заизкачва по мраморните стълби. Живееше на най-горния етаж, но не обичаше асансьорите. Дори когато беше с други служители от посолството, които също живееха тук, пак предпочиташе стълбите. Асансьорите бяха твърде ограничаващи и в тях се чувстваше уязвим.
Фрайдей се отправи към апартамента си. Не можеше да повярва, че е тук от близо шест месеца. Струваше му се, че е минало много повече време, и беше доволен, че теглото му скоро щеше да свърши. Не защото заместник-посланичката Уилямсън нямаше повече нужда от него. Напротив, Фрайдей се беше оказал ценен за дипломатката, особено за усилията й да направи по-умерени претенциите на азербайджанците към каспийския петрол. Годините, прекарани от Фрайдей като адвокат в голяма международна петролна компания, му помагаха да се справи добре с тази си роля. Обаче беше нужен другаде на истинския си бос, в друга размирна точка на света. Той щеше да се погрижи Фрайдей да бъде прехвърлен.
Може би в Индия или в Пакистан. Това бяха местата, където Фрайдей наистина искаше да отиде. Там също имаше за разрешаване петролни проблеми — в Арабско море и по границата между голямата пустиня в индийската провинция Раджастан и пакистанската пустиня Тхар. Но по-важното беше, че Индийският субконтинент беше мястото, където щеше да започне следващата голяма война, предизвикана може би от размяната на ядрени удари. Фрайдей искаше да е там, да помага за манипулирането на политиката в региона. Това беше негова мечта още от колежа, от деня, когато за първи път постъпи на работа в Агенцията за национална сигурност.
Вкара ключа в ключалката и се ослуша. Чу котката да мяучи. С това обикновено го посрещаше. Същевременно беше и много добър сигнал, че никой не го чака зад вратата.
Фрайдей беше вербуван от АНС, когато беше студент по право. Един от професорите му, Винсент ван Хюсен, беше оперативен агент на Бюрото за стратегическите служби по времето на Втората световна война. След войната Ван Хюсен беше помогнал за съставянето на законопроекта за националната сигурност от 1947 година, чието приемане сложи основите на Централното разузнавателно управление.
Професор Ван Хюсен видя във Фрайдей някои от същите качества, които той самият беше притежавал като млад. Сред тях беше самостоятелността. Фрайдей се беше научил да действа сам още докато растеше в горите на Мичиган, където беше учил в училище от една стая и беше ходил на лов всеки уикенд с баща си, не само с пушка, но и с голям лък. След като завърши университета, Фрайдей изкара курс на обучение в АНС. Когато след година постъпи на работа в петролната индустрия, той действаше и като шпионин. Освен задачата да установява контакти в Европа, Близкия изток и Каспийския район Фрайдей беше получил и имената на агентите на ЦРУ, работещи в тези страни. От време на време от него се искаше да ги наблюдава — да шпионира шпионите, да се увери, че работят само за Съединените щати.
Преди пет години Фрайдей беше скъсал окончателно с частния сектор, отегчен от работата в петролната индустрия. Хората в този сектор бяха загрижени повече за печалбите на международните монополи, отколкото за жизнеността на Америка и на нейната икономика. Но не това беше причината да напусне. Остави частния сектор от патриотизъм. Искаше да работи само за АНС. Беше станал свидетел на провала на няколко разузнавателни операции в чужбина. Електронният шпионаж беше заменил действащите на място шпиони. В резултатът от това събирането на разузнавателни сведения стана много по-неефикасно. За Фрайдей това беше все едно да получава месото си от кланицата, вместо да си го осигури чрез лов. Храната от масовото производство не беше толкова вкусна. Тя не го задоволяваше, а с течение на времето ловецът ставаше по-мекушав. Фрайдей нямаше намерение и с него да стане така. Затова, когато наблюдаващият го агент във Вашингтон му каза, че Джак Фенуик иска да разговаря с него, очакваше срещата с нетърпение. Видяха се в бара на журналистите в хотел „Хей-Адамс“. Беше точно през седмицата на встъпването на президента в длъжност, барът беше претъпкан и никой не им обърна внимание. Точно тогава Фенуик му разказа за един план, който беше толкова дързък, че Фрайдей го помисли за шега или за някаква проверка. Тогава се съгласи да се срещне с други членове на групата и повярва. О, как повярва! Изпратиха го тук и чрез хора в Иран беше свързан с Харпунджията. Иран не си даваше сметка, че в крайна сметка ще бъде изигран, че след като веднъж имат претекст да окупират петролни находища в Каспийско море, новият американски президент ще се обърне против тях.
А Харпунджията? Него не го беше грижа. Двамата с Фрайдей бяха работили в тясно сътрудничество в организирането на нападението срещу Батат и по програмата за дезинформиране на ЦРУ.
Фрайдей все още беше облечен в дрехите от предишния ден. В случай че някой го видеше, това щеше да бъде в подкрепа на обяснението, което би им дал. То беше една от многото истории, в които през годините се беше усъвършенствал, за да прикрива срещите си с различни агенти или обекти.
Беше доволен, че Харпунджията беше поставил един от другите си хора в самата болница като подкрепящ. Бяха се надявали, че Фрайдей ще може да застреля отвън едновременно и Моор, и Томас. Но линейката беше паркирана така, че той нямаше възможност да стреля на сигурно срещу Томас. Надяваше се, че иранският убиец е могъл да се справи с другия човек. Естествено, би било по-лесно, ако Фрайдей беше ликвидирал и тримата мъже още в посолството, но това можеше да го изложи на риска да бъде разкрит. Посолството не беше голямо и някой можеше да ги види. Освен това навсякъде имаше видеокамери за по-голяма сигурност. Този начин беше по-лесен и по-чист.