Разделяй и владей

Клэнси Том

— Агентът ни е пристигнал навреме, за да попречи да не отиде и той при другарите си — рече Орлов. — Убиецът е бил ликвидиран и оставен в болничната стая. Твоят човек е бил прехвърлен от болницата на друго място. Сега е там.

— Генерале, не знам какво да кажа — рече Худ. — Благодаря.

— Едно благодаря е достатъчно — каза Орлов. — Но какво да правим оттук нататък? Той може ли да ни помогне да заловим Харпунджията?

— Надявам се — каза Худ. — Харпунджията сигурно е все още там. В противен случай нямаше да се наложи да подмами тези хора да излязат

навън, за да ги убие. Генерале, чу ли какво е станало в Каспийско море?

— Да — отвърна Орлов. — Разрушена е била една иранска петролна платформа. Сигурно ще обвинят азербайджанците за това, независимо дали са го направили или не. Знаеш ли нещо повече по въпроса?

— Още не — отвърна Худ, — обаче агентът, който вие спасихте, може би знае. Трябва да разберем дали зад нападението стои Харпунджията. Можеш ли да уредиш американският агент да ми се обади тук по телефона?

— Да.

Худ благодари на Орлов и му каза, че ще чака обаждането.

Орлов беше прав. Подозренията щяха да паднат върху Азербайджан. Именно азербайджанците оспорваха иранското присъствие в тази част на морето. Точно те можеха да спечелят най-много от това. Но повечето поръчки, които изпълняваше Харпунджията, бяха от близкоизточни държави. Какво ли би било, ако зад нападението не стои Азербайджан? Дали някоя друга страна не се опитва нещата да изглеждат по този начин?

Худ се свърза отново по телефона с Хърбърт. Обади се и на Майк Роджърс, за да му разкаже за разговора си. Когато свърши, настъпи кратко мълчание.

— Честно казано, чувствам се объркан — каза Хърбърт. — Нужна ни е повече информация.

— Съгласен съм — рече Худ. — Може би имаме повече сведения, отколкото предполагаме.

— Какво имаш предвид? — попита Хърбърт.

— Това, че АНС работи в сътрудничество с Иран — каза Худ. — Че един президент не е уведомен за това от агенцията. Имаме и един терорист, който работи за Иран и убива агенти на ЦРУ в Азербайджан. Знаем и за нападение срещу иранска петролна инсталация близо до крайбрежието на Азербайджан. Тази информация никак не е малко. Може би просто не сглобяваме правилно парчетата от мозайката.

— Пол, знаем ли кога за първи път ЦРУ е разбрало, че Харпунджията е в Баку? — попита Роджърс.

— Не — каза Худ. — Добър въпрос.

— Ще накарам някого да разбере това колкото може по-скоро — рече Хърбърт.

Худ и Роджърс изчакаха, докато Хърбърт се обади по телефона. Худ се опитваше да открие някаква логика във фактите, но това все още не му се удаваше. _Разтревожен, объркан и уморен._ Комбинацията беше лоша, особено за човек, прехвърлил четиридесетте. Беше време, когато без проблеми можеше да работи по цяла нощ. Но вече не.

Хърбърт отново се включи.

— Накарах да се обадят в кабинета на директора на ЦРУ с код Червен 1 — каза той. — Скоро ще имаме информацията.

Кодът означаваше непосредствена опасност за националните интереси. Въпреки съперничеството между агенциите сведения, поискани чрез такъв код, по принцип не се отказваха.

— Благодаря — каза Худ.

— Пол, знаеш

ли историята за „несъществуващия човек“? — попита Роджърс.

— Оная за Втората световна война ли? Чел съм книгата в гимназията. Бил е част от кампания за дезинформация по време на Втората световна война.

— Точно така — каза Роджърс. — От британското разузнаване вземат трупа на един бездомник. Слагат му фалшив паспорт и документи, в които се казва, че съюзниците ще нахлуят в Гърция, а не в Сицилия. Тялото е оставено на място, където да го намерят германците. Това помага да се отклонят силите на Оста от Сицилия. Споменавам за това, защото основен играч в операцията е бил един английски генерал на име Хауърд Тауър. Работата е там, че и на него е била подхвърлена невярна информация.

— Защо? — попита Худ.

— Комюникетата на генерал Тауър са били засичани от германците — каза Роджърс — Английското разузнаване се погрижило за това.

— Нещо тук не ми е ясно — рече Хърбърт. — Защо говорим за Втората световна война?

— Когато Тауър научил какво се е случило, опрял дулото на пистолета в главата си и натиснал спусъка — каза Роджърс.

— Защото е бил използван ли? — попита Худ.

— Не — отвърна Роджърс, — защото си е помислил, че се е провалил.

— Пак не ми е ясно — призна Хърбърт.

— Пол, нали каза, че президентът бил много разстроен, когато си говорил с него? — продължи Роджърс. — А когато си бил при първата лейди, тя го описала като човек, който не е съвсем на себе си.

— Точно така — каза Худ.

— Това може да не означава нищо — рече Хърбърт. — Той е президент на Съединените щати. Тази работа състарява хората.

— Почакай, Боб. Майк може да открие нещо — рече Худ. Той усети някакво глождене в стомаха, от което се чувстваше все по-зле, колкото повече мислеше за него. — Когато се видях с президента, той не ми изглеждаше уморен. По-скоро беше разтревожен.

— Не съм изненадан — каза Хърбърт. — Не е бил уведомен и очевидно е направил гаф с инициативата за ООН. Почувствал се е неловко.

— Тази работа обаче има още един компонент — обади се Худ. — Дезинформацията може да има кумулативно психологическо въздействие. Представете си, че причината да бъде дезинформиран президентът не е да му бъде дадена възможност да отрече нещо, заявявайки, че не му е било известно, нито пък някакво бюрократично недомислие. Ами ако е имало друга причина?

— Каква например? — попита Хърбърт.

— А ако дезинформацията не е цел, а средство? — каза Худ. — Ами ако някой се опитва да убеди Лорънс, че не е с всичкия си?

— Искаш да кажеш, че някой може да се опитва да злепостави президента на Съединените щати? — каза Хърбърт.

— Да — отвърна Худ.

— Е, в това не бих могъл да бъда убеден лесно — рече Хърбърт. — Който би се опитал да стори подобно нещо, няма да стигне доникъде. Около президента има твърде много хора…

— Боб, вече стигнахме до заключението, че това е нещо, което Джак Фенуик не би могъл и вероятно не би могъл да направи сам — каза Худ.