Речният бог (Книга втора)
Шрифт:
— Те са диваци, а ние сме цивилизовани хора. Както бащата е отговорен към сина си, наше задължение е да ги издигнем от тяхното диво състояние и да им покажем истинските богове. Тяхната част от сделката е да ни се отплатят с труда си.
Мемнон бе умно момче и след като му обясних, вече никога не ме попита за логиката или моралността на това дело.
По мое предложение господарката бе позволила на две от черните си прислужници да ни придружат. Отношенията ми с тях не бяха съвсем приятелски, но те ни направиха безценна услуга. И двете пазеха детски спомени от времето, преди да ги заловят, и помнеха езика на племената от
Беше елементарен както обичаите и начина им на живот. Целият им речник бе съставен от около петстотин думи, които аз записах на свитъци и обучих началника на робите и тези военни инструктори, които Танус бе назначил за новите уловени роби. Защото той бе отделил много мъже от племето, които да попълнят пехотните му полкове.
Първото ни нападение не ни предупреди за истинската натура на шилуките. Всичко мина твърде леко и ние бяхме неподготвени за това, което последва, когато връхлетяхме върху следващите разпръснати селища. По това време диваците бяха нащрек и готови да ни посрещнат.
Бяха отвели стадата си и скрили жените и децата си. Голи и въоръжени само с дървени тояги, те идваха на орди срещу нашите колесници, лъкове и мечове с невероятна смелост.
— В името на отвратителния Сет! — доволно изруга Кратас, когато отблъснахме атаката им. — Тези черни дяволи са родени войници.
— С подходящи оръжия и военна подготовка могат да се изправят срещу всеки воин — съгласи се Танус. — Оставете лъковете, залавяйте ги живи.
Той ги преследва с колесниците дотогава, докато паднаха изтощени въпреки голямата им издръжливост и безумна смелост. Началниците на робите ги завързаха с въжета.
Танус подбра най-добрите за своята пехота и научи езика им с лекота. Шилуките скоро започнаха да гледат на него като на бог, а той започна да ги харесва почти толкова, колкото аз обичах конете си. Тези високи и стройни копиеносци идваха само при Танус да го молят да ги приеме в отрядите си.
Той ги въоръжи с дълги копия с бронзови върхове и щитове от слонска кожа, облече ги в препаски от кожата на дива котка, а на главите им се развяваха щраусови пера. Показаха им класическите методи на воюване и те бързо се научиха на всички тактики.
Част от шилуките бяха избрани за армията. Други се оказаха неуморими гребци на галерите и неоценими пастири и коняри, защото бяха свикнали да се грижат за стадата си.
Много скоро научихме, че техни традиционни врагове са племена, живеещи още по на юг — динка и мандари. Тези племена бяха още по-примитивни — липсваше им бойният дух на нашите шилуки. Нищо не им доставяше по-голямо удоволствие от това да бъдат изпратени на юг заедно с египетските им офицери и колесниците и да воюват с древните си врагове. Те заловиха хиляди мъже и жени от динка и мандари. Тях използвахме за тежка работа, която не изискваща никакви познания. Никой от тях не дойде при нас по собствено желание, както някои от шилуките.
Когато флотата ни премина през петия праг, цялата земя на Куш бе открита за нас.
Сега, когато плавахме нагоре по реката с помощта на шилуките, колесниците ни свободно се носеха по двата бряга и се завръщаха с нови роби и слонова кост.
Скоро достигнахме
Царица Лострис изпрати златотърсачи да следват течението на Атбара, докъдето е възможно. Флотилията ни отплава на юг, като по пътя си ловяхме още роби.
Аз се тревожех и се опитах да го предотвратя, но колесницата на Мемнон оглавяваше често бясно препускащите колесници. Естествено бях се погрижил да го заобикалят добри воини, но рискът в африканската пустош съществуваше постоянно, а той бе малко момче.
Смятах, че трябва да прекарва повече време с мен на палубата на „Дъхът на Хор“, а не да се забавлява с такива като Кратас и Ремрем. Тези двама грубияни не се грижеха нито за своята, нито за безопасността на принца. Подтикваха го към облози и насърчаваха дръзките му постижения. Скоро стана безразсъден като тях и когато се завръщаше от тези набези, изпитваше голямо удоволствие да ме ужасява, като ми разказва за своите лудории.
Когато протестирах пред Танус, той само се изсмя.
— Ако ще носи един ден двойната корона, трябва да се научи да презира опасността и да командва армията.
Господарката ми се съгласи с Танус за подготовката на Мемнон. Аз трябваше да се задоволявам с времето, което все още можех да прекарвам сам с моя принц.
Поне имах двете малки принцеси. Техути и Беката ставаха все по-очарователни и аз бях техен роб във всяко отношение. Поради особените обстоятелства бях по-близо до тях, отколкото истинския им баща. Първата дума на Беката бе „Тата“, а Техути отказваше да заспи, докато не й разкажа приказка. Тя линееше, когато имах други задължения и се отдалечавах от флотилията. Смятам, че това бе най-щастливият период от живота ми. Чувствах се в центъра на семейството си и сигурен в привързаността им.
Щастието също се усмихна на моя народ. Скоро един от златотърсачите се завърна от експедиция нагоре по Атбара. Коленичи пред царица Лострис и положи малка кожена торбичка пред краката й. Когато тя му заповяда, отвори торбичката и изсипа светещи камъчета. Някои бяха малки като песъчинки, а други — големи колкото нокътя на палеца ми. Всички светеха с особен блясък, който не можеше да бъде сгрешен.
Златарите бяха повикани и те заработиха с пещите и глинените си съдове за разтапяне на метал. Накрая обявиха, че това наистина е чисто злато. Двамата с Танус яздихме нагоре покрай Атбара до мястото, където бе открито златото. Помогнах за планирането на местата, където да бъдат изкопавани чакълени ями по течението на реката, и използвахме много роби от племената динка и мандари, които носеха кошници с чакъл на зидарите, направили дупки в гранитния склон над реката.
Нарисувах на моята господарка дълги редици черни роби: мокрите им кожи блестяха на слънцето, докато се изкачваха по склона на хълма с тежки кошници върху главите. Когато се завърнахме при корабите, донесохме петстотин дебена претопено злато.
Плавайки на юг, стигнахме още един праг. Този бе шести и последен. Преминахме го по-бързо и по-леко от предишните. Колесниците и колите с провизии го заобиколиха по бреговете и така ние стигнахме до мистериозното сливане на две могъщи реки, които образуваха Нил, толкова почитан от нашия народ.