Речният бог (Книга втора)
Шрифт:
— Това е мястото от видението на Таита. Тук Хапи пуска водите да текат и да се сливат. Това място е свещено — заяви царица Лострис. — Пътешествието завърши. Тук богинята ще укрепи силите ни за завръщането ни в Египет. Ще го нарека Кебуи — Мястото на северния вятър, защото този вятър ни доведе дотук.
— Мястото е благоприятно. Богинята вече ни показа своята благосклонност, като ни снабди с роби и злато — съгласиха се с нея господарите от държавния съвет. — Няма да продължим нататък.
— Остава само да намерим място за гробница на фараон Мамос, моя съпруг — заяви царица Лострис. —
Смятам, че само аз не изпитах радост и облекчение от това решение. Всички останали изпитваха носталгия и умора от продължилото с години пътешествие. Аз се бях пристрастил към пътешествията. Исках да видя какво лежи отвъд следващия завой на реката, отвъд следващия връх, отвъд следващия хълм. Ето защо бях много доволен, когато господарката реши аз да потърся място за гробницата на фараона, а принц Мемнон щеше да ме придружи с ескадрон колесници. Не само щях да удовлетворя любопитството си, но и щях да имам момчето за компания.
На четиринадесет години той командваше експедицията. Това не бе нещо необичайно. В нашата история има фараони, които са водели големи армии в битките не по-възрастни от него. Принцът пое задачата си много сериозно. Огледа лично всеки кон и колесница. Към всяка колесница имаше по два резервни коня, така че да могат да бъдат подменяни и да почиват редовно.
Сетне двамата обмислихме всеки детайл и в коя посока да се отправим в търсене на идеалното място за гробница на фараона. Местността трябваше да е скалиста и недостъпна за крадци. Трябваше да има скала, в която гробницата и всички допълнителни проходи да бъдат прокопани.
Откакто бяхме навлезли в страната Куш, не бяхме намерили място, което да ни задоволи. Преразгледахме местата, през които бяхме минали, и се опитахме да отгатнем какво се простира пред нас. Мястото, където се сливаха двете реки, наречено Мястото на северния вятър, бе най-красивото, което виждахме през дългото пътуване.
Изглежда, всички птици се събираха тук: от малки рибарчета до красивите сини канарчета. Техните ята затъмняваха слънцето. В сребристите акациеви горички и в саваната пасяха стадата антилопи. Сякаш свещеното място на богинята бе средище на всички форми на живот. Водите при сливането на двете реки гъмжаха от риба, а над нас в синьото небе се виеха белоглави орли.
Двете реки се различаваха, също както две деца, излезли от една и съща утроба, можеха да се различават по темперамент и по ум. Десният приток бе бавен и жълтеникав, докато другият бе синьо-зелен и буен. Той не смесваше водата си с другия, запазвайки цвета си много мили по течението.
— Коя от двете реки да изберем. Таита? — искаше да узнае Мемнон и аз повиках водача шилук.
— Жълтата река идва от огромно смъртоносно блато. Там живеят крокодили, хипопотами и жилещи насекоми. Човек може да се зарази от треска и да умре — каза ни шилукът.
— Какво ще кажеш за другата река? — попитахме ние.
— Тъмната река идва от небето, стича се от скалите, които се издигат в облаците.
— Ще следваме левия приток — реши принцът. — Там ще открием място за гробницата на моя баща.
Така ние се отправихме на изток, докато не видяхме на хоризонта да се извисяват планини. Те образуваха синьо укрепление толкова високо и непристъпно, каквото не вярвах да съществува в природата. Планините и хълмовете, които бяхме виждали, докато плавахме по реката, приличаха на джуджета в сравнение с тези. Колкото повече се приближавахме, толкова по-високи ставаха, а всичко около тях се смаляваше.
— Щом никой не може да се изкачи там горе — каза Мемнон, — сигурно там живеят боговете.
Наблюдавахме как над върховете се събират черни облаци. Чухме гръмотевици да ръмжат като лъвове и се изпълнихме с благоговение.
Стигнахме до подножието на тези ужасни планински вериги; нататък не можехме да продължим с колесниците си. Там открихме скрита долина, обградена с каменни стени. Двадесет дни двамата с принца проучвахме това диво място, докато накрая се изправихме пред една черна скала. Мемнон тихо заговори:
— Тук земното тяло на баща ми ще почива в мир. — Той вдигна замечтан поглед към отвесната скала. — Сякаш чувам гласа му. Той ще бъде щастлив тук.
Така аз проучих скалата и забих бронзови клинове в пукнатините й, посочвайки посоката и правилния ъгъл за входа на гробницата на зидарите, които щяха да започнат скоро работа тук. Щом свърших, се измъкнахме от лабиринта от долини и скали и се завърнахме при Нил, където ни очакваха корабите.
Лагерувахме само на няколко дни път от Кебуи. Една нощ се събудих от непривичен сумтящ звук и тропота на хиляди копита, които приближаваха към нас в мрака.
Мемнон заповяда да се вдигне тревога и всички застанахме в кръга, образуван от колесниците. Хвърлихме още дърва в огньовете. На тяхната светлина видяхме тъмна река да се стича покрай нас. Мистериозните крясъци и сумтенето бе почти оглушително. Животните тичаха така близо едно до друго, че се блъскаха в колесниците. Останахме в укреплението през остатъка на нощта. Потокът живи същества бе безкраен.
При първите слънчеви лъчи станахме свидетели на невероятна гледка. Цялата равнина бе потъмняла от животни. Всички се движеха в една посока. В някои части на това огромно стадо част от животните безпричинно се подплашваха и започваха да ритат. Подскачаха, пръхтяха и се гонеха в безкрайни кръгове, като водовъртеж на повърхността на спокойно течаща река. Сетне се успокояваха и отново следваха множеството пред тях.
Гледахме ги смаяно. Всяко животно от това огромно стадо приличаше на останалите, не се различаваха по нищо. Имаха тъмночервеникава козина, увиснала гуша, от която висеше рошава грива, а рогата им бяха извити като полумесеци. Главите им бяха уродливи, с грозни изпъкнали носове, а раменете им бяха по-високи от задните части.
Накрая продължихме пътуването си, като преминахме с колесниците през това живо море. Те се отдръпваха в последния момент и стояха толкова близо до колесниците, че можехме да ги докоснем с ръка. Не се плашеха и ни наблюдаваха с безразличие.