Рекетьорът
Шрифт:
Срещу мен стоят три каменни физиономии.
— Това ли е всичко? — пита най-накрая Дънлийви.
— Да, и не подлежи на преговори.
— Охо! — възкликва Дънлийви, привидно изненадан. — Явно сте имали доста време да го обмислите.
— Много повече от вас.
— Ами ако грешите? Ако арестуваме не когото трябва, успеем някак да го подведем под отговорност, вие излезете на свобода, а ние не успеем да докажем нищо?
— Проблемът си е ваш. Ако объркате нещата с обвинението, сами ще сте си виновни.
— Добре де, но след като го заловим, с какви доказателства ще разполагаме?
— Всички
За да подсили драматичния ефект, Дънлийви се изправя, отива до другия край на стаята, уж притеснен и потънал в дълбок размисъл. После се връща, сяда и вперва в мен гневен поглед.
— Мисля, че си губим времето тук — заявява той.
Лош блъф, изигран от хлапе, което дори няма работа в тази стая. Ветеранът Хански леко накланя глава и премигва. Не може да повярва колко некадърен е този тип. Ирарди не откъсва поглед от мен и аз усещам отчаянието му. Усещам също и напрежението между ФБР и кабинета на прокурора, което изобщо не е необичайно.
Бавно се изправям.
— Имате право. Губим си времето. Няма да се срещам повече с вас, момчета, докато не ми изпратят някой без младежки мъх по бузите. Обясних ви какво искам и за следващия ни разговор настоявам господин Виктор Уестлейк да е на масата заедно с някой от началниците ви, господин Дънлийви. А ако вие сте в стаята, аз ще си тръгна.
Излизам. На вратата хвърлям поглед назад.
Хански разтрива слепоочията си.
Ще се върнат.
Срещата можеше да бъде проведена в Хувър Билдинг на Пенсилвания Авеню във Вашингтон. Виктор Уестлейк щеше да се радва да се прибере у дома за малко, да се види с шефа си, да провери хората си, да вечеря спокойно със семейството си и така нататък. Обаче директорът искаше да попътува. Имаше нужда да излезе от сградата за няколко часа и затова натовари целия си антураж на лъскав частен реактивен самолет, един от четирите под контрола на ФБР. Четирийсетминутният полет до Роуаноук не беше проблем.
Казваше се Джон Мактейви. Беше на шейсет и една години, човек от кариерата, а не политическо назначение, макар че тъкмо заради политическите си възгледи в момента беше загазил пред президента. Според безмилостните клюки в столицата директорът едва се крепеше на поста си. Президентът искаше нов шеф на ФБР. След четиринайсет години беше време Мактейви да си тръгне. Според слуховете в Хувър Билдинг бяха доста оклюмали. През последните няколко месеца на Мактейви рядко му се удаваше възможност да напуска Вашингтон дори и само за няколко часа.
Беше почти освежаващо да се съсредоточи над такова старомодно престъпление като убийството. Вече десет години се бореше с тероризма, а все още нямаше и намек, че убийството на съдия Фосет е свързано с „Ал Кайда“ или с някоя местна клетка. Отминали бяха славните дни на борба с организираната престъпност и преследването на фалшификаторите на пари.
В Роуаноук черен джип чакаше в основата на стълбичката на самолета. Мактейви и екипът му бяха отведени светкавично, все едно наоколо дебнеха снайперисти. След минутка спряха пред Фризера и бързо влязоха вътре.
Посещението на място преследваше две цели. Първата беше да повдигне духа на спецчастите и да им покаже, че работата им има първостепенен приоритет, нищо че не напредват. Втората беше да засили натиска. След бърз преглед на полевите условия и здрависвания наред, които биха впечатлили някой политик, директор Мактейви беше отведен за брифинг в най-голямата заседателна зала.
Директорът седеше до стария си приятел Виктор Уестлейк и двамата дъвчеха понички, докато един старши следовател представяше многословно последните новини, а те не бяха много. Не се налагаше Мактейви да бъде информиран лично. След убийството той разговаряше с Уестлейк поне два пъти дневно.
— Да поговорим за този Банистър — каза Мактейви след половинчасов скучен доклад, който не водеше до никъде. Бързо раздадоха друга папка на седналите край масата.
— Това е най-новото — оповести Уестлейк. — Започнахме със съучениците му от гимназията, после се пренесохме в колежа и университета, но нямаме сериозни заподозрени. Няма данни за приятели или познати, всъщност за никой, чиито пътища да са се пресичали с тези на съдия Фосет. Никакви членове на банди, търговци на наркотици или сериозни престъпници. След това проследихме възможно най-много от бившите му клиенти, но не беше лесно, понеже нямаме достъп до голям брой от старите му дела. Отново нищо интересно. Десетина години се е занимавал с обичайните за малките градчета случаи заедно с още двама адвокати афроамериканци. Дейността им е чиста като сълза.
— Имал ли е дела, гледани в съда на Фосет? — попита Мактейви.
— Не открихме такива. Не е стигал често до федерален съд, освен това е бил в Северния окръг на Вирджиния. Може да се каже, че господин Банистър не е бил сред най-търсените адвокати в залата.
— Значи, смятате, че убиецът на съдия Фосет е човек, с когото Банистър се е запознал в затвора. Разбира се, ако допуснем, че той казва истината.
— Именно. Първите двайсет и два месеца от присъдата си е излежал в Луивил, Кентъки, в затвор със средно строг режим и около две хиляди затворници. Имал е трима различни съкилийници и е работил в пералнята и в кухнята. Освен това е развил уменията си като адвокат и всъщност е помогнал на поне пет души да излязат от затвора. Разполагаме със списък на петдесет човека, които вероятно е познавал относително добре, но, честно казано, няма как да се доберем до всички, с които е контактувал в Луивил. Същото е и във „Фростбърг“. Там е през последните три години, което значи, че се е засякъл с хиляда затворници.
— Колко е дълъг този списък? — попита Мактейви.
— Имаме около сто и десет имена, но не сме напълно сигурни за повечето.
— Колко са осъдените от Фосет?
— Шестима.
— Значи нямаме явен заподозрян, свързан с пребиваването на Банистър в затвора?
— Още не, но продължаваме да търсим. Имайте предвид, че това е втората ни теория — убиецът на съдията му е имал зъб поради неочакван развой на делото си в съда. Първата ни е, че става дума за класически обир и убийство.