Рекетьорът
Шрифт:
Не мога да сдържа усмивката си, но само за секунда.
— Убиецът на съдия Фосет бил ли е тук, във „Фростбърг“? — пита ме той.
— Съжалявам, господин директор, не мога да отговоря на този въпрос.
— Или тук, или в Луивил, ясно ми е.
— Може би, а може би го познавам отпреди затвора.
Той се намръщва и потърква брадичка.
— Разбирам — промърморва.
Кафето пристига на поднос и за пръв път от години пия от чаша, която не е хартиена или пластмасова. Убиваме няколко минути с незначителни приказки. В единайсет и пет секретарката го осведомява по интеркома
— Те са тук.
Излизам след директора и отивам в същата заседателна зала.
Петима мъже с еднакви тъмни костюми, еднакви бели ризи с якички с копчета, еднакви скучни вратовръзки. Ако ги бях видял сред тълпа от хора от половин километър разстояние, пак щях да си кажа: „Аха, федералните!“.
Минаваме през обичайното сковано запознанство, после директорът неохотно се извинява и излиза. Сядам от едната страна на масата, а новите ми приятелчета се настаняват от другата. Виктор Уестлейк е в средата, отдясно е агент Хански и едно ново лице, агент Сасуотър. Нито един от тези двамата няма да обели и дума. Отляво на Уестлейк са двама заместник-прокурори — Мангръм от Южния окръг на Вирджиния и Крадок от Северния. Изгонили са новобранеца Дънлийви.
До след полунощ се извиваше гръмотевична буря и Уестлейк започва разговора с въпрос:
— Голяма буря беше снощи, нали?
Присвивам очи и впервам поглед в него.
— Сериозно? Искате да си бъбрим за времето ли?
Това наистина го вбесява, но той е професионалист.
Усмивка, изсумтяване, после казва:
— Не, господин Банистър, не съм дошъл да си бъбрим за времето. Шефът ми смята, че трябва да сключим сделка с вас, затова съм тук.
— Страхотно. Да, бурята си я биваше.
— Бихме искали да чуем изискванията ви.
— Мисля, че ги знаете. Ще се позовем на Член трийсет и пет. Ще подпишем споразумение, всички ние, да ви съобщя името на убиеца на съдия Фосет. Вие го арестувате, разследвате, вършите си работата и когато федерално голямо жури го подвежда под отговорност, аз излизам на свобода. Още същия ден. Извеждате ме от „Фростбърг“ и изчезвам в Програмата за защита на свидетелите. Не лежа повече, нямам криминално досие, Малкълм Банистър не съществува. Сделката е поверителна, заровена надълбоко и подписана от главния прокурор.
— От главния прокурор?
— Да, сър. Не вярвам нито на вас, нито на когото и да било в тази стая. Не вярвам на съдия Слейтър, нито на друг федерален съдия, прокурор, помощник-прокурор, агент на ФБР или на друг служител на федералното правителство. Документите трябва да бъдат идеално изпипани, сделката — неотменима. Щом бъде предявено обвинението срещу убиеца, аз излизам на свобода. Точка.
— Ще използвате ли адвокат?
— Не, сър. Мога сам да се справя.
— Има логика.
Неочаквано Мангръм изважда една папка и измъква от нея копия на някакъв документ. Плъзва едното по масата и то спира пред мен, на идеалното място. Поглеждам го и сърцето ми започва да блъска в гърдите. Заглавието е същото като на всички искания и заповеди по моето дело: „Американски окръжен съд, Вашингтон, окръг Колумбия; Съединените американски щати срещу Малкълм У. Банистър“. В средата на страницата с главни букви пише: ИСКАНЕ ЗА РЕШЕНИЕ ПО
— Това е предложение за съдебна заповед — казва Мангръм. — Просто отправна точка, но я обмисляхме немалко време.
Два дни по-късно ме качват на задната седалка на джип форд и ме извеждат от „Фростбърг“ — първото ми излизане от лагера от деня, когато пристигнах тук преди три години. Днес глезените ми не са оковани, но ръцете ми са с белезници пред тялото. Двамата ми спътници са щатски шерифи — не им знам имената, но са доста мили. След като обсъждаме времето, единият ме пита дали съм чувал хубави вицове. Заключете на едно място шестстотин мъже, дайте им предостатъчно свободно време и ще ви залеят вълни от вицове.
— Прилични или мръсни? — питам, макар че в затвора почти няма прилични вицове.
— О, мръсни, разбира се! — казва шофьорът.
Разказвам им няколко и те се смеят от сърце, докато километрите летят. Намираме се на междущатска магистрала 68, прехвърчаме през Хейгърстаун и усещането за свобода е опияняващо. Въпреки белезниците почти вкусвам живота навън. Наблюдавам движението и си мечтая отново да притежавам и да карам кола, да пътувам. На отбивките виждам заведения за бързо хранене и устата ми се пълни със слюнка при мисълта за бургери и картофки. Виждам как мъж и жена влизат в магазин, хванати за ръце, и почти усещам допира на нейната плът. Ожаднявам от нарисуваната на витрината на някакъв бар халба бира. Билборд, рекламиращ круиз по Карибите, събужда у мен копнеж по друг свят. Имам чувството, че съм бил в затвора цял век.
Завиваме на юг по междущатска магистрала 70 и не след дълго сме между Вашингтон и Болтимор. Три часа след като сме напуснали „Фростбърг“, пристигаме във федералния съд в центъра на Вашингтон. Вътре в сградата ми свалят белезниците. Продължавам между двамата шерифи: един отпред и един отзад.
Срещата се провежда в кабинета на съдия Слейтър, който е раздразнителен както винаги. За последните пет години сякаш се е състарил с двайсет. Смята ме за престъпник и почти не забелязва присъствието ми. Добре, не ме интересува. Явно са били проведени доста разговори между него, окръжната прокуратура, ФБР и главния прокурор. По едно време преброявам единайсет човека около масата. Искането за решение по Член 35 и прикрепеното към него споразумение вече се състоят от двайсет и две страници. Прочел съм всяка дума по пет пъти. Дори настоях на някои свои формулировки.
С две думи, споразумението ми дава всичко, което искам. Свобода, нова самоличност, закрила от страна на правителството и парична награда от сто и петдесет хиляди долара.
След обичайното прокашляне съдия Слейтър поема нещата в свои ръце.
— Сега ще започнем да протоколираме — оповестява той и стенографката се залавя за работа. — Макар че въпросът е поверителен и съдебната заповед няма да бъде публично оповестена, искам да протоколираме това изслушване. — Пауза, по време на която той размества някакви документи. — Това е искане от страна на Съединените щати за освобождаване по силата на Член трийсет и пет. Банистър, прочели ли сте цялото искане и предложението за проектозаповедта?