Рекетьорът

Гришэм Джон

Разпитаха го за неговото бягство и за движението му в дните непосредствено след това — въпроси и отговори, вече изяснени по време на първия разпит. Куин отказа да разкрие съучастника си и да им каже имената на хората, които му бяха помагали след това. Те не настояха. Не го притиснаха и като че не искаха да преследват никой друг. След около час приятелски разговор Панковиц си спомни, че не му е прочел правата. Обясниха му, че не е станало бог знае какво, защото престъплението му е съвсем очевидно, а и той не се

е уличил в нищо повече от бягство. Ако искал да продължат обаче, трябвало да се откаже от правата си. Куин го направи, като подписа някакъв формуляр. Вече го наричаха Куин, а той се обръщаше към Панковиц с Анди и към Делок — с Джеси.

Най-старателно възстановиха къде е бил през последните три месеца, а Куин учудващо добре помнеше дати, места и събития. Агентите се впечатлиха и го похвалиха за превъзходната памет. Отделиха специално внимание на доходите му — всичко е в брой, разбира се, но по колко за всяка работа?

— Значи, Куин, за второто пътуване от Маями до Чарлстън — отбеляза Панковиц и погледна усмихнато бележките си — една седмица след миналата Нова година си получил колко пари?

— Струва ми се, че бяха шест хиляди.

— Така, така.

И двамата агенти си записваха като бесни, все едно вярваха на всяка дума на заподозрения. Куин им съобщи, че работел в Норфък от средата на февруари, около един месец. Живеел с братовчед си и с две негови приятелки в голям апартамент, недалече от Велвет Клъб. Плащали му в брой, осигурявали му храна, пиячка, секс и марихуана.

— И така, Куин — поде Делок, след като пресметна някакви суми, — изглежда, си спечелил около четирийсет и шест хиляди долара, откакто си избягал от „Фростбърг“. Всичките в брой, без данъци. Не е зле за три месеца работа.

— Май да.

— Колко от тях похарчи? — попита Панковиц.

Куин сви рамене, като че ли вече нямаше значение.

— Не знам. Повечето. Доста пари трябват, за да се придвижва човек.

— Как наемаше автомобилите, докато пренасяше наркотици от Маями и обратно? — попита Делок.

— Не ги наемах аз. Правеше го друг и ми даваше ключовете. Моята работа беше да карам внимателно и бавно, за да не ме спират ченгетата.

Разумно, съгласиха се охотно агентите.

— Купи ли си кола? — попита Панковиц, без да вдига поглед от бележките си.

— Не — отговори Куин с усмивка. — Не можеш да си купиш кола, когато бягаш и нямаш документи.

Не, разбира се.

* * *

Във Фризера в Роуаноук Виктор Уестлейк седеше пред огромен екран, на който на стопкадър беше застинала физиономията на Куин Ракър. Скрита камера в залата за разпити изпращаше видеоматериал през щата до импровизирано помещение, снабдено с изумително количество чудеса на техниката. С Уестлейк седяха още четирима агенти, до един взрени в очите и в израженията на господин Ракър.

— Няма

начин — промърмори един от четиримата. — Този тип е твърде умен. Знае, че ще намерим караваната, портфейла, фалшивата самоличност и хамъра.

— Може би не — промърмори друг. — В момента става дума само за бягството. Той си мисли, че ние не предполагаме за убийството. Че това не е нищо сериозно.

— Съгласен съм — каза трети. — Според мен пробва, опипва почвата. Смята, че ще се оправи с няколко въпроса, а после ще го върнат в ареста и в затвора. Планира в даден момент да се обади на братовчед си и да му нареди да прибере всичко.

— Нека да изчакаме — намеси се Уестлейк. — Да видим как ще реагира, когато хвърлим първата бомба.

В два след полунощ Куин попита:

— Може ли да отида до тоалетната?

Делок се изправи, изведе го от стаята и го придружи по коридора. Наблизо се навърташе още един агент — демонстрация на сила.

Пет минути по-късно Куин беше обратно на мястото си.

— Много е късно, Куин, искаш ли да те върнем в ареста и да дремнеш? Разполагаме с предостатъчно време.

— Предпочитам да съм тук, отколкото в ареста — отговори Куин доста печално. — Според вас още колко ще ми лепнат?

— Не знам, Куин — каза Делок. — Зависи от прокурора. Лошото е, че повече няма да те изпратят в лагер. Никога. Отиваш в истински затвор.

— Знам, Джеси, и лагерът май ми липсва. Не беше толкова зле в крайна сметка.

— Тогава защо избяга?

— От глупост. Защо? Защото можех. Просто си тръгваш и никой не дава пет пари.

— Годишно разпитваме по двайсет и пет човека, които бягат от федерални лагери. „От глупост“ май е съвсем точно казано.

Панковиц размести някакви документи и каза:

— А сега, Куин, като че ли уточних хронологията на нещата. Дати, места, придвижвания, приходи в брой. Всичко това ще бъде включено в доклада. Добрата новина е, че не си извършил нищо крайно осъдително през последните три месеца. Превозвал си наркотици, което няма да ти помогне, естествено, но поне не си наранил никого, нали така?

— Така.

— Това ли е цялата история? Нищо ли не пропускаш? Всичко ли ни каза?

— Аха.

Двамата агенти леко се сковаха и се намръщиха.

— Ами Роуаноук, Куин? — попита Панковиц. — Да си бил в Роуаноук?

Куин зарея поглед към тавана, позамисли се и отговори:

— Може и да съм минавал оттам един-два пъти.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм.

Делок отвори една папка, прегледа някакъв документ и попита:

— Кой е Джаки Тод?

Куин затвори очи и лекичко зяпна. Издаде тих и дълбок гърлен звук, все едно го бяха ударили ниско под кръста. Раменете му увиснаха. Ако беше бял, щеше да пребледнее.