Рекетьорът
Шрифт:
— Искаш ли „Ред Бул“, Куин?
— Не.
В бара по цяла нощ поднасяше „Руд Бул“ и водка, но вкусът не му харесваше. Прекъсването му даде възможност да си поеме дъх и да се помъчи да подреди мислите си. Да продължи ли, или да замълчи и да настоява за адвокат? Инстинктът му подсказваше второто, но беше адски любопитен какво знае ФБР. Вече беше зашеметен от сериозната им осведоменост. Докъде ли щяха да стигнат?
Делок също се съсредоточи над своя „Ред Бул“ с много лед и задъвка една бисквита.
— Седни,
Куин направи няколко крачки и седна. Панковиц вече си водеше бележки.
— Мисля, че по-големият ти брат, май му викат Дългия, още е във Вашингтон, нали?
— Какво общо има той?
— Просто попълваме някои празнини, Куин. Това е. Искам да разполагам с всички факти или поне с колкото се може повече. Да си виждал Дългия през последните три месеца?
— Без коментар.
— Добре. По-малкият ти брат Ди Рей също ли е във Вашингтон?
— Не знам къде е Ди Рей.
— Срещал ли си се често с Ди Рей през последните три месеца?
— Без коментар.
— Ди Рей дойде ли с теб в Роуаноук, когато те арестуваха?
— Без коментар.
— Някой изобщо беше ли с теб, когато те арестуваха в Роуаноук?
— Бях сам.
Делок изпуфтя с досада. Панковиц въздъхна, все едно бе сигурен, че е чул поредната лъжа.
— Кълна се, че бях сам — каза Куин.
— Какво правеше в Роуаноук? — попита Делок.
— Имах работа.
— Трафик ли?
— Такъв ни е бизнесът. Роуаноук е наша територия. Беше се случило нещо и аз трябваше да се погрижа.
— Какво нещо?
— Без коментар.
Панковиц отпи голяма глътка от своя „Ред Бул“.
— Знаеш ли, Куин, проблемът ни в момента е, че не вярваме на нито една твоя дума. Ти лъжеш. Знаем го. Дори си призна, че лъжеш. Ние те питаме нещо, а ти ни отговаряш с лъжа.
— Не напредваме, Куин — обади се и Делок. — Какво правеше в Роуаноук?
Куин се пресегна и си взе бисквита „Орео“. Отлепи горната половина, облиза крема, погледна Делок и най-накрая каза:
— Там имахме муле, което подозирахме, че е информатор. Изгубихме две пратки при странни обстоятелства и се досетихме. Отидох да се срещна с човека.
— Да го убиеш?
— Не, не действаме така. Не можах да го намеря. Явно го бяха предупредили и беше избягал. Отидох в един бар, пих повечко, сбих се и прекарах тежка нощ. На следващия ден един приятел ми подшушна за хамър на добра цена и отидох да го видя.
— Кой приятел?
— Без коментар.
— Лъжеш — обвини го Делок. — Лъжеш и ние го знаем. Знаеш ли, Куин, дори не си добър лъжец.
— Няма значение.
— Защо номерата на хамъра са от Северна Каролина? — попита Панковиц.
— Защото бягах, забравихте ли? Бях беглец и гледах да не оставям следи. Чат ли сте? Фалшива самоличност. Фалшив адрес. Всичко е фалшиво.
— Кой е Джакийл Стейли? — попита Делок.
Куин се поколеба за секунда, помъчи се да се стегне и отговори небрежно:
— Племенникът ми.
— И къде е той сега?
— В някой федерален пандиз. Сигурен съм, че знаете отговора.
— В Алабама. Излежава осемнайсетгодишна присъда — каза Панковиц. — Джакийл е арестуван близо до Роуаноук с микробус, пълен с кокаин, нали така?
— Не се съмнявам, че имате досието.
— Опита ли се да помогнеш на Джакийл?
— Кога?
И двамата агенти реагираха с твърде престорена досада. И двамата отпиха от чашите си. Делок си взе бисквита. На подноса имаше още десетина и пълна кана с кафе. Май смятаха да прекарат тук цялата нощ.
— Стига игрички, Куин — предупреди Панковиц. — Знаем, че Джакийл е бил арестуван в Роуаноук с много кокаин и че ще лежи много години, обаче въпросът е дали ти си се опитал да му помогнеш.
— Разбира се. Той е от семейството, участва в бизнеса и са го спипали заради това. Семейството винаги се намесва.
— Нае ли адвокат?
— Наех.
— Колко плати на адвоката?
Куин се позамисли.
— Ами не помня. Една торба пари.
— В брой ли му плати?
— Нали това казах. Доколкото ми е известно, мангизите в брой не са престъпление. Не използваме банкови сметки, кредитни карти и неща, които ченгетата могат да проследят. Само кеш.
— Кой ти даде парите да наемеш адвокат?
— Без коментар.
— От Ди Рей ли ги взе?
— Без коментар.
Панковиц бавно се пресегна към някаква тънка папка и извади отвътре един лист.
— Е, Ди Рей твърди, че ти е дал парите, които са щели да ти трябват в Роуаноук.
Куин поклати глава и заяви с противна усмивка:
— Глупости.
Панковиц побутна към него увеличена цветна снимка осем на двайсет и пет сантиметра на Ди Рей, обграден от агенти на ФБР, с белезници, зяпнала уста и гневно лице.
— Пипнахме Ди Рей във Вашингтон около час след като прибрахме теб — обясни Делок. — Знаеш ли, той обича да говори. Всъщност е много по-словоохотлив от теб.
Куин се вторачи в снимката и остана безмълвен.
Фризера. Четири часа сутринта. Виктор Уестлейк се изправи — отново — и обиколи стаята. Трябваше да се движи, за да се пребори със съня. Другите четирима агенти още бяха бодри, напомпани с легални амфетамини, „Ред Бул“ и кафе.
— По дяволите! Тия двамата много се бавят — каза единият.
— Действат методично — отговори другият. — Изтощават го. Невероятно е, че след седем часа той все още говори.
— Не иска да отиде в окръжния затвор.