Рекетьорът
Шрифт:
Погрешно би било впечатлението, че във „Фростбърг“ е пълно с войнстващи християни. Не е така. Това си е затвор и повечето мои съкилийници няма да се простят с живота си по време на църковна служба.
На излизане от параклиса след общата служба ме намира надзирател, който ми съобщава:
— Викат те в администрацията.
17
Агент Хански чака заедно с нов участник в моята игра — Пат Сърхоф от Шерифската служба на Съединените щати. Запознаваме се и сядаме край ниска масичка в
Хански изважда някакъв документ и го плъзва към мен.
— Ето го обвинителния акт — пояснява. — Бе готов късно в петък следобед в Роуаноук и още е поверителен, но ще бъде пуснат в пресата рано утре сутрин.
Държа го като златно кюлче и трудно успявам да се съсредоточа над думите. „Съединените американски щати срещу Куин Ракър“. Това гласи печатът в горния десен ъгъл, а петъчната дата е написана със синьо мастило.
— В „Поуст“ пишеше, че голямото жури се събира в понеделник — успявам да кажа, макар да е вече очевидно какво се е случило.
— Залъгваме пресата — самодоволно заявява Хански.
Самодоволен, но този път много по-любезен. Ролите ни драстично са се променили. Преди за него бях престъпник с шарещ поглед, който се опитва да сключи сделка и вероятно да преметне системата. Сега обаче съм станал златното момче, което скоро ще излезе оттук с една камара пари.
Поклащам глава и казвам:
— Нямам думи, момчета. Помогнете ми.
Хански с готовност се включва:
— Ето какво си мислехме, господин Банистър.
— Защо не ми казвате Мал?
— Чудесно. Аз съм Крис, а той е Пат.
— Ясно.
— Управлението на затворите току-що те прехвърли в затвор със средно строг режим във Форт Уейн, Индиана. Причините са неясни или не са споменати. Някакво нарушение на правилата ядосало големите риби. Никакви посетители шест месеца. Примерно поведение. Който прояви любопитство да те открие онлайн със специализираната търсачка на затворническата база данни, ще удари на камък. След няколко месеца във Форт Уейн отново ще бъдеш преместен. Целта е непрекъснато да се движиш из системата и да потънеш в нея.
— Сигурен съм, че това ще е фасулска работа за Управлението — казвам и двамата се засмиват. Боже, да не съм минал в другия отбор?
— След няколко минути ще ти закопчаем китките и глезените за последен път и ще те изведем от тук като при обикновено прехвърляне. Ще се качиш в обикновен микробус заедно с Пат и още един щатски шериф и ще те откарат на запад, по посока на Форт Уейн. Аз ще ви следвам. След сто километра, преди Моргантаун, ще спрем в един мотел, където сме запазили няколко стаи. Ще се преоблечеш, ще обядваш и ще поговорим за бъдещето.
— След няколко минути ли? — питам смаян.
— Такъв е планът. Имаш ли в килията си нещо, без което не можеш да живееш?
— Да. Имам някои лични вещи, документи… такива работи.
— Добре. Утре ще наредим на директора на затвора да опакова всичко и ще ти го доставим. Най-добре е да не се връщаш там. Ако някой те види да си
— Схванах.
— Никакво сбогуване и други такива глупости, ясно?
— Ясно.
За секунда се замислям за приятелите си тук, във „Фростбърг“, но бързо се отърсвам от тази мисъл. Този ден ще настъпи и за всички тях, а когато си на свобода, не поглеждаш назад. Сериозно се съмнявам, че приятелствата от затвора оцеляват навън. Във всеки случай никога няма да имам възможността да се събера със старите приятели и да си спомняме за миналото. Скоро ще стана друг човек.
— В затворническата си сметка имаш седемдесет и осем долара. Ще ти ги препратим във Форт Уейн и те ще се изгубят в системата.
— Федералното правителство отново ще ме прекара — отбелязвам аз и те ме мислят за забавен.
— Някакви въпроси? — пита Хански.
— Разбира се. Как го накарахте да признае? Прекалено умен е, за да направи такова нещо.
— Честно казано, ни учуди. Използвахме двама от ветераните си в разпитите, а те си имат начини. Той няколко пъти спомена за адвокат, но после се отказваше. Говореше му се и изглеждаше съкрушен от факта, че е заловен не за бягството, а за убийството. Искаше да разбере какво знаем, затова не млъкваше. Десет часа. Цяла нощ и на следващата сутрин. Не искаше да отива в ареста и остана в стаята. Когато се убеди, че знаем каквото знаем, се пречупи. А когато споменахме вероятността и семейството му да бъде обвинено заедно с мнозина от бандата му, поиска да сключи сделка. И накрая ни разказа всичко.
— Какво точно е всичко?
— Историята му в основни линии е каквато ти ни я описа. Подкупил съдия Фосет с петстотин хиляди долара, за да спаси племенника си, но съдията го прецакал. Задържал парите и осъдил хлапето. В света на Куин това е непростимо престъпление, за което трябва да си отмъсти. Наблюдавал Фосет, проследил го до вилата, нахълтал при съдията и секретарката му и си отмъстил.
— Колко пари били останали?
— Около половината. Куин твърди, че влязъл в апартамента на съдията в Роуаноук, претърсил навсякъде, но не намерил парите. Заподозрял, че съдията ги държи другаде, на по-сигурно място. Затова проследил Фосет до вилата. Съборил съдията на предната веранда и влязъл вътре. Не бил сигурен, че парите са там, но бил решил да ги намери. Направил някои лоши неща на секретарката и убедил Фосет да извади парите. Така разбрал за тайния сейф. Куин смятал, че парите са си негови.
— И сигурно е чувствал, че просто трябва да ги убие.
— О, естествено. Не можел да остави двама свидетели. Няма никакви угризения, Мал. Според него съдията си е получил заслуженото, а секретарката просто се случила там. Сега го очакват обвинения за две предумишлени убийства.
— Значи говорим за смъртна присъда?
— Най-вероятно. Не сме екзекутирали никого за убийството на федерален съдия и много ни се иска Куин да бъде първият. За назидание.
— Той не спомена ли името ми? — питам, сигурен в отговора.