Рекетьорът
Шрифт:
Въпросът ми предизвиква лек смях, но настроението като цяло е доста сериозно. Мисълта да свидетелствам срещу Куин Ракър ме ужасява, но има начини да бъда защитен.
— Направихме го миналата година — осведомява ме Хичкок. — На голямо дело за наркотици в Ню Джърси. Информаторът изобщо не приличаше на себе си, а пред свидетелското място сложихме параван, така че само съдията и съдебните заседатели да виждат свидетеля. Използвахме устройство за промяна на гласа и обвиняемите нямаха представа кой е човекът, нито как изглежда.
— Мен със сигурност ще ме познаят — казвам. — Просто не искам да ме виждат.
— Добре — съгласява се Хански. — Решението
— Тогава го смятайте за окончателно.
Хански изважда мобилния си и тръгва към вратата.
— Нека се обадя тук-там.
Когато той излиза от стаята, Сърхоф казва:
— Добре, докато той действа, може ли да обсъдим къде ще отидем? Ориентирай ни, Макс, за да намерим добро място.
— Флорида — отговарям. — С изключение на службата си в морската пехота, винаги съм живял сред възвишения и планини. Искам промяна на пейзажа, плажове и гледки към океана, по-топъл климат. — Изстрелвам го, все едно часове наред съм го обмислял, и наистина е така. — Не Южна Флорида, много е горещо. Може би Пенсакола или Джаксънвил, по на север, където климатът е по-умерен.
Шерифите обмислят думите ми и виждам, че мислите им бясно препускат. Сърхоф започва да трака по клавишите на лаптопа и да ми търси ново място под слънцето. Отпускам се на стола, вдигам босите си крака върху леглото и не мога да не се насладя на новото си положение. Почти четири часът е. Неделните следобеди са най-неприятното време във „Фростбърг“. И аз като повечето затворници не работех в неделя и често се отегчавах. Правехме си импровизирани баскетболни мачове или дълги разходки по пистата за бягане, само и само да се занимаваме с нещо. По това време посещенията бяха приключили и онези, които се бяха видели със семействата си, обикновено бяха потиснати. Започваше поредната седмица, съвсем същата като предишната.
Животът в затвора бавно избледнява в съзнанието ми. Знам, че ще е невъзможно да забравя, но е време да започна да оставям всичко това зад гърба си. Малкълм Банистър все още е затворник някъде, но Макс Болдуин е свободен човек, който има да ходи на много места и да види много неща.
Когато се стъмва, отиваме с колата до Моргантаун и търсим къде да хапнем. Минаваме покрай някакъв стриптийз клуб. Нищо не казвам, но съм адски изкушен. Не съм виждал гола жена от пет години, а съм си мечтал. Не съм сигурен обаче, че в този момент ще изпитам някакво удовлетворение, ако позяпам стриптийзьорките. Намираме ресторанта, който са ни препоръчали, и се настаняваме на масата — трима стари приятели, излезли на вечеря. Хански, Сърхоф и аз си поръчваме най-големите филета в менюто и докато изям своето, изпивам три наливни бири. Те двамата остават на студен чай, но си личи, че ми завиждат. Прибираме се преди десет, но не мога да заспя. Гледам телевизия около час, а почти не го правех във „Фростбърг“.
В полунощ вземам копието от обвинителния акт, което Хански е оставил в стаята ми, и го прочитам дума по дума. Изобщо не се споменава за балистичен доклад или за свидетел. Има подробно описание на местопрестъплението, на раните от куршумите, причините за смъртта, следите от изгаряния по тялото на Наоми Клеъри и празния сейф, обаче не са описани никакви веществени доказателства. Засега разполагат единствено с признанието на Куин. С него и с подозрителната сума пари в брой, която има той. Прокурорът може да допълни обвинителния акт по всяко време, а този наистина се нуждае от работа. Изглежда като скалъпен набързо, колкото да намали напрежението.
19
За Стенли Мъмфри от Южния окръг събитието щеше да е върховият момент във все още кратката му кариера на федерален прокурор. Назначен бе на поста от президента преди две години. Намираше работата си за доста рутинна и макар тя да бе прекрасно допълнение към професионалната му биография, не го удовлетворяваше. Разбира се, допреди убийствата на съдия Фосет и Наоми Клеъри. С тях кариерата на Стенли тутакси доби нов смисъл. Негов беше най-важният случай в страната и като повечето прокурори Мъмфри планираше да извлече възможно най-голяма полза.
Събитието беше оповестено като пресконференция, но никой представител на властта не възнамеряваше да отговаря на въпроси. Беше просто шоу и толкова, нищо повече. Старателно режисирано представление, което целеше да подхрани егото на някои хора и да осведоми обществото и най-вече евентуалните съдебни заседатели, че федералните са пипнали човека и че той се казва Куин Ал Ракър.
В девет сутринта подиумът беше задръстен от микрофони с логото на всевъзможни телевизии и радиостанции. Съдебната зала беше пълна с репортери. Мъже с обемисти камери се настъпваха взаимно, докато се бореха да заемат хубава позиция под бдителния поглед на съдебните пристави.
В сборниците с разпоредби и решения, които ръководят практиката и процедурите на наказателното право както на щатско, така и на федерално ниво, никъде не пише, че „оповестяването“, „връчването“ или „издаването“ на обвинителния акт трябва да бъде извършено публично. Всъщност почти никога обвинителният акт не става публично достояние. Съдебният секретар го завежда, след като голямото жури вземе решение, и после той бива връчен на обвиняемия. Обвинителният акт съдържа само тезата на прокурора. Нищо в него не е доказателство и по време на процеса съдебните заседатели не го виждат. Голямото жури, което издава този обвинителен акт, изслушва само едната страна по делото — тази на държавата.
Понякога обаче този акт е твърде важен и твърде сензационен, по дяволите, за да бъде просто пуснат любезно през системата. Хората, които са положили огромни усилия за залавянето на престъпника и които ще го изправят пред съда, просто не могат да се сдържат да не направят обвиненията публично достояние. Стенли Мъмфри не беше допринесъл с нищо за залавянето на Куин Ракър, но определено беше човекът, който щеше да го изправи пред съда. Във федералната служебна йерархия прокурорът е много по-висшестоящ от обикновения агент на ФБР, затова събитието беше на Стенли. По традиция той щеше да сподели (неохотно) светлината на прожекторите с ФБР.
В 9:10 ч. се отвори вратичка встрани от съдийското място и в дъното на подиума се струпаха взвод мъже с тъмни костюми и упорити лица. Посбутаха се, за да се наместят, всички сключили длани отпред. Много беше важно как ще се подредят, тъй като мястото не беше много голямо. Един до друг стояха Стенли Мъмфри и Виктор Уестлейк — строг прокурор и топ ченге. Зад тях бяха федералните агенти и помощник-прокурорите, притиснати един до друг в опит да заемат подходящо място, та бъдат хванати от камерите. Късметлиите щяха да слушат внимателно господин Мъмфри и господин Уестлейк, щяха да стоят смръщени и да се държат така, все едно не подозираха за присъствието на журналисти в съдебната зала. Жалко поведение, доведено до съвършенство от членовете на Конгреса.