Рекетьорът

Гришэм Джон

— Благодаря.

Няколко километра обмисляме какво да бъде новото ми име. Сърхоф отваря лаптоп и започва да трака.

— Кое е най-популярното фамилно име в страната, което започва с Б? — пита той.

— Бейкър — предполага Хичкок.

— То е на второ място.

— Бейли — гласи моето предположение.

— Това е на трето място. Бел е на четвърто. Брукс е на пето. Победителят е Браун — два пъти повече потребители от тези на подгласника Бейкър.

— Един от любимите ми писатели афроамериканци е Джеймс Болдуин — заявявам. — Ще взема неговата фамилия.

— Добре —

трака Сърхоф по клавиатурата. — А малкото име?

— Какво ще кажете за Макс?

Хичкок кимва одобрително и Сърхоф въвежда името Макс.

— Харесва ми — оповестява Хичкок, все едно помирисва хубаво вино.

Сърхоф вдига поглед и казва:

— В Съединените щати има около двайсет и пет души, които се казват Макс Болдуин, така че върши работа. Хубаво и стабилно име, не твърде разпространено, нито твърде екзотично и странно. Харесва ми. Да го поукрасим още малко. Презиме? Какво ще ти свърши работа, Макс?

Нищо не върши работа, когато отпред има Макс. Тогава се сещам за господата Рийд и Коупланд, бившите ми партньори, и малката им кантора на Брадък Стрийт в Уинчестър. Коупланд и Рийд, адвокати. В тяхна чест избирам Рийд.

— Макс Рийд Болдуин — произнася Сърхоф. — Ще свърши работа. Ами едно допълнение отзад, Макс? Младши, Трети, Четвърти?

Хичкок клати глава.

— Остави го така — казва едва чуто.

— Съгласен съм — обаждам се. — Нищо повече.

— Страхотно. Името е готово. Макс Р. Болдуин, нали, Макс?

— Май да. Нека да си помисля около час. Трябва да свикна.

— Разбира се.

Колкото и да е объркващо, изборът на ново име, което ще използвам до края на живота си, ще бъде едно от най-лесните ми решения. Съвсем скоро ще се изправя пред много по-труден избор — очи, нос, устни, брадичка, дом, работа, семейна история и измислено детство. В кой колеж съм учил и какво? Защо не съм семеен и бил ли съм някога? Деца?

Свят ми се завива.

18

Слизаме от магистралата няколко километра източно от Моргантаун и намираме паркинга на „Бест Уестърн“, един от по-старомодните мотели, където можеш да паркираш точно пред стаята си. Очакват ни някакви агенти, вероятно от ФБР, и докато слизам от микробуса с вълшебното усещане за липса на белезници, Хански се втурва и ме осведомява:

— Стая трийсет и осем е твоята.

Един от безименните агенти отключва вратата и ми подава ключа. Вътре има две големи легла и върху едното са оставени дрехи. Хански и Сърхоф затварят вратата.

— Взех размера ти от затвора — съобщава Хански и посочва новия ми гардероб. — Ако не ти харесват, не се тревожи. Може да отидем на пазар.

Има две бели ризи и една на синьо каре — и трите с яки с копчета, два панталона в цвят каки и един чифт изтъркани и избелели джинси, кафяв кожен колан, купчина старателно сгънати боксерки, две бели тениски, няколко чифта чорапи, все още в опаковките, кафяви мокасини, които изглеждат прилично, и най-грозните черни мокасини, които съм виждал. Като начало не е лошо.

— Благодаря — казвам.

— Четката и пастата за зъби —

продължава Хански, — и принадлежностите за бръснене са в банята. Ето там има малък сак. Ако ти трябва още нещо, веднага ще изтичаме до магазина. Искаш ли да обядваш?

— Сега не. Искам просто да остана сам.

— Няма проблем, Мал.

— Вече съм Макс, ако нямаш против.

— Макс Болдуин — добавя Сърхоф.

Излизат и аз заключвам вратата. Бавно събличам затворническите дрехи — масленозелена риза и панталон, бели чорапи, черни обувки с връзки и дебели подметки, протрити и оръфани боксерки. Навличам чифт нови боксерки и тениска, пъхвам се под завивките и впервам поглед в тавана.

Отиваме да обядваме в близкото евтино ресторантче за морски дарове, което има и гише за коли. Можеш да си вземеш колкото искаш рачешки щипки за седем и деветдесет и девет. Само тримата сме — Хански, Сърхоф и аз — и се наслаждаваме на дълъг обяд с посредствена морска храна. Въпреки всичко ни е много вкусно. Сега, когато вече не са под напрежение, те дори се шегуват и коментират гардероба ми. Отвръщам на оскърбленията с напомнянето, че не съм бяло колежанче като тях и отсега нататък сам ще си купувам дрехите.

Следобедът напредва и те ми напомнят, че имаме работа. Очакват ни много решения. Връщаме се в мотела, в съседната стая, където едно от двете легла е отрупано с папки и документи. Хичкок се присъединява към нас и в стаята ставаме четирима, от които се очаква да работят заедно, колкото и да съм скептичен по въпроса. Непрекъснато си повтарям, че сега тези момчета са на моя страна, че правителството е мой закрилник и приятел, но не успявам да се убедя напълно. Може би с течение на времето ще спечелят доверието ми, но се съмнявам. Последния път, когато прекарах часове наред с правителствени агенти, ми обещаха, че няма да бъда подложен на съдебно преследване.

Името ми вече е възприето и решението е окончателно.

— Макс, утре сутринта заминаваме от тук и трябва да решим накъде — казва Хански. — Зависи какви промени във външния си вид имаш предвид. Ясно даде да се разбере, че искаш да промениш лицето си, а това не е лесно.

— Заради показанията ми ли? — питам.

— Да. Процесът на Ракър може да бъде след шест месеца или година.

— Или пък може да се признае за виновен и да не отиде на процес — отбелязвам.

— Така е. Но да допуснем, че не го направи. Да допуснем, че отиде на процес. Ако си направиш пластична операция сега, ще издадеш новото си лице, докато даваш показания. Много по-безопасно ще бъде, ако изчакаш след процеса.

— Тогава ще е по-безопасно, ами сега? — питам. — Ами следващите шест месеца? Бандата на Ракър ще ме погне, знаем го. Вече кроят как и колкото по-скоро го направят, толкова по-добре за тях. Ако ме докопат преди процеса, ще очистят ценен свидетел. Следващите шест месеца са най-опасните, затова искам да си направя операцията сега.

— Добре. Ами процесът?

— Стига, Крис, има начини да ме скриете, знаеш го. Мога да свидетелствам зад параван или завеса. Вече е правено. Не гледаш ли телевизия и филми?