Рекетьорът
Шрифт:
— Спомена го, разбира се. Подозира, че ти си източникът ни, и вероятно крои как да ти отмъсти. Затова сега сме тук и сме готови да тръгваме.
Искам да си тръгна, но не толкова бързо.
— Куин знае всичко за Член трийсет и пет. Всъщност всеки затворник във федерален затвор го знае. Разкриеш ли престъпление навън, отменят присъдата ти. Освен това Куин ме мисли за блестящ адвокат. Той и семейството му ще разберат, че съм на свобода, а не зад решетките — нито във Форт Уейн, нито другаде.
— Така е, но да ги оставим
— Тревожите се за семейството ми ли?
Най-накрая се обажда Пат Сърхоф:
— В известна степен, да, и можем да им осигурим закрила, ако поискаш. Но това несъмнено ще разстрои живота им.
— Никога няма да се съгласят — отговарям. — Баща ми ще ви фрасне с юмрук, ако му го споменете. Той е пенсиониран полицай и със сигурност умее да се грижи за себе си. Синът ми има нов баща и нов живот.
Не мога да си представя как се обаждам на Дион и я осведомявам, че двамата с Бо може би са в опасност заради нещо, което съм направил в затвора. А и частица от мен не вярва, че Куин Ракър е способен да нарани невинен човек.
— Можем да го обсъдим по-късно, ако искаш — казва Сърхоф.
— Добре. В момента в главата ми цари пълен хаос.
— Свободата те очаква, Мал — оповестява Хански.
— Да се махаме от тук.
Тръгвам след тях по коридора към друга сграда, където чакат трима надзиратели и капитанът. Слагат ми белезници и окови на глезените и ме повеждат по тротоара към един микробус. Неосведомен страничен наблюдател би помислил, че ме водят на екзекуция. На волана е шериф на име Хичкок. Сърхоф плъзга вратата зад гърба ми и се качва на предната седалка. Потегляме.
Не искам да поглеждам назад, за да се сбогувам с „Фростбърг“. Имам достатъчно спомени за години напред. Съзерцавам прелитащия край нас пейзаж и не мога да сдържа усмивката си. Няколко минути по-късно спираме на паркинга на един търговски център. Сърхоф изскача навън, отваря плъзгащата се врата, пресяга се и отключва белезниците. После освобождава и глезените ми.
— Поздравления — искрено казва той и аз решавам, че този тип ми допада. За последен път чувам подрънкването на белезниците и разтривам китките си.
Скоро набираме скорост по междущатска магистрала 68 и се устремяваме на запад. Почти пролет е и планинските вериги в Западен Мериланд вече показват признаци на живот. Първите няколко мига свобода са почти непосилни. Пет години мечтая за този ден, въодушевяващо е. Толкова много мисли се съревновават за вниманието ми. Нямам търпение сам да си избера дрехи, да обуя джинси. Нямам търпение да си купя кола и да отида където си поискам. Копнея да почувствам тялото на жена, да усетя вкуса на пържола и бира. Отказвам да се тревожа за сигурността на сина ми и на баща ми. Нищо лошо няма да им се случи.
Шерифите искат да говорят и аз ги слушам. Пат Сърхоф започва:
— Мал, вече не си подчинен на никого. Ако решиш да се включиш в Програмата за защита на свидетелите, ние, щатските шерифи, ще се грижим за теб. Ще следим за твоята сигурност, безопасност и здраве. Ще ти дадем нова самоличност с истински документи, ще получиш финансова помощ за жилището, разноските по него и медицинските грижи. Ще ти намерим работа. Когато си стъпиш на краката, няма да сме край теб всекидневно, но ще бъдем наблизо при нужда.
Говори така, все едно чете брошура с инструкции, но думите му са музика за ушите ми. Хичкок му приглася:
— В Програмата има повече от осем хиляди свидетели и досега нито един не е пострадал.
— Къде ще живея? — задавам очевидния въпрос.
— Страната е голяма, Мал — отговаря Хичкок. — Местили сме свидетели на сто и петдесет и на три хиляди километра от домовете им. Разстоянието не е от съществено значение, но, общо взето, колкото по-далече, толкова по-добре. Топъл климат ли предпочиташ или сняг? Планини и езера или слънце и плажове? Големи или малки градове? Малките градове са проблематични, затова препоръчваме място с население най-малко сто хиляди.
— По-лесно се губиш сред хората — додава Сърхоф.
— И ще мога да избирам? — питам.
— В границите на разумното — отговаря Хичкок.
— Нека си помисля.
И наистина го правя през следващите петнайсетина километра, при това не за пръв път. Имам доста ясна представа къде отивам и по какви причини. Хвърлям поглед през рамо и виждам познат автомобил.
— Допускам, че ФБР ни следват по петите.
— Агент Хански заедно с още един колега.
— Докога ще ни следват?
— Допускам, че след няколко дни ще си тръгнат — отговаря Сърхоф и двамата с Хичкок се споглеждат.
Всъщност не знаят и аз няма да ги притискам.
— ФБР обикновено държи ли под око свидетели като мен? — питам.
— Зависи — отговаря Хичкок. — По принцип, когато свидетел влезе в Програмата, остават някои нерешени проблеми с човека или хората, които е издал. Затова може да се наложи свидетелят да се върне в съда и да даде показания. В такъв случай федералните предпочитат да държат свидетеля под око, но го правят чрез нас. Винаги чрез нас. Обаче колкото повече време минава, колкото повече години се навъртят, толкова по-лесно ФБР забравя за свидетелите.
Пат променя темата:
— Едно от първите неща, които трябва да направиш, е да си смениш името — законно, разбира се. Използваме един съдия в окръг Феърфакс, Северна Вирджиния, който държи досиетата под ключ. Съвсем рутинно е, но трябва да си избереш ново име. Най-добре е да запазиш същите инициали и да е нещо простичко.
— Например?
— Майк Барне. Мат Бут. Марк Бриджис. Мич Болдуин.
— Звучат като от бяло студентско братство.
— Така е. Но същото важи и за Малкълм Банистър.