Рекетьорът

Гришэм Джон

Обаче през 2010 г. Законът за опазване на бойните полета и артефактите от Гражданската война се сдобил с още едно допълнение. В отговор на усилията на защитниците на културните ценности да ограничат строителството в близост до някогашните бойни полета в последния момент били направени някои добавки към заемащото цели сто страници изменение на закона. Вече било незаконно да копаеш за реликви „в радиус от три километра“ от границите на национален исторически обект, независимо чия собственост е земята, на която се намираш. Семейство Картър не знаели новите правила. Всъщност цитираната фраза е заровена толкова дълбоко в изменението на закона, че

буквално никой не знаеше за нея.

През годините федерални агенти тормозели дядото на Отис и го обвинявали, че копае в защитена територия. От време на време се отбивали в дома му и настоявали да видят музея. След промяната на закона агентите изчакали търпеливо и заловили Отис и дядо му да обхождат една гориста местност в имота си с детектори за метал. Семейство Картър си наели адвокат, който ги посъветвал да се признаят за виновни. За много федерални престъпления вече не се изисква престъпно намерение. Незнанието не е оправдание.

Тъй като съм жертва на ЗРКО, Закона срещу рекета и корумпираните организации, често прилаган погрешно и известен с гъвкавостта си, аз живо се интересувам от набъбването на Федералния наказателен кодекс, който вече наброява двайсет и седем хиляди страници и продължава да расте. В Конституцията фигурират само три федерални престъпления: измяна, пиратство и фалшифициране. Днес федералните престъпления са повече от четири хиляди и петстотин и броят им продължава да расте, тъй като Конгресът става по-строг към престъпленията, а федералните прокурори по-изобретателно намират начини да прилагат всичките нови закони.

Отис би могъл да атакува конституционността на измененията в закона. Няколко години щяха да минат в съдебни спорове и делата щяха да се проточат много след като той бъдеше освободен под гаранция и се върнеше у дома при семейството си. Когато му го обясних на втората ни среща, той като че изгуби интерес. Защо да си прави труда, ако няма да излезе веднага? Но казусът ме заинтригува. Решихме да го обсъдим по-късно.

Ако големият ми план се провали, бих могъл да се заема със случая на Отис и да се боря чак до Върховния съд. Ще имам с какво да се занимавам през следващите пет години.

Върховният съд два пъти отказва да разглежда делото ми. Не можехме да го докажем, но имахме силното усещане, че моите обжалвания биват прокарвани набързо през системата заради нетърпението на правителството да тикне зад решетките Бари Рафко и неговите съучастници, включително мен.

Бях признат за виновен през ноември 2005-а и два месеца по-късно бях осъден на десет години. След прочитането на присъдата бях „задържан“, което означава, че ме върнаха в ареста. Малко са щастливците сред осъдените от федерален съд, на които е позволено да останат на свобода, докато не им бъде наредено да се явят в някой затвор. Така получават време да се приготвят, но малцина се радват на този лукс.

Адвокатът ми смяташе, че ще получа пет или шест години. Бари Подкупа, основният обвиняем, мишената, колоритният злодей, когото всички с удоволствие мразеха, получи двайсет години. Аз със сигурност заслужавах по-малко от половината присъда на този негодник. Дион, моята красива, любима и горещо подкрепяща ме съпруга, беше в залата и седеше гордо до унизения ми баща. Аз бях единственият от осемте обвиняеми, осъден този ден, и когато се изправих пред съдия Слейтър от лявата страна на адвоката, едва си поемах дъх. Не може да ми се случва, повтарях си отново и отново, докато оглеждах

мътните образи край себе си. Не го заслужавам. Мога да обясня. Не съм виновен. Слейтър мъмреше, проповядваше и театралничеше пред пресата, а аз се чувствах като премазан от бой боксьор тежка категория в петнайсетия рунд, отпуснал се на въжетата и криещ лице в очакване на следващия удар. Коленете ми бяха омекнали. Плувах в пот.

Когато съдия Слейтър каза „десет години“, чух как зад мен Дион изстена и избухна в сълзи. Докато ме отвеждаха, за последен път погледнах назад. Стотици пъти съм виждал този момент по филми, телевизионни предавания и действителни репортажи от съдилищата — последния обезумял поглед на осъдения. Сбогом! Какво си мислиш, когато напускаш залата, но не си отиваш у дома? Истината е, че нищо не ти е ясно. Връхлитат те твърде много объркани емоции, изпитваш твърде силен страх, гняв и безпомощност, за да проумееш какво се случва.

Дион беше закрила уста с две ръце, цялата обляна в сълзи. Баща ми я беше прегърнал и се мъчеше да я утеши. Това беше последното, което видях — красивата ми съпруга, разстроена и съсипана.

Сега тя е омъжена за друг.

Благодарение на федералното правителство.

Моите съдебни заседатели са от окръга. Неколцина изглеждаха умни и образовани, но повечето бяха, как да кажа, семпли. След тридневни дебати те осведомиха съдията, че почти не напредват. И кой да ги вини? Стоварвайки пред тях грамадна част от Федералния наказателен кодекс, прокурорите бяха възприели изпитаната с времето стратегия да хвърлят колкото се може повече кал по стената с надеждата част от нея да се задържи. Това престараване превърна иначе относително лесното дело срещу Бари Рафко и конгресмена в правно тресавище. Посветих безброй часове на защитата си и не успях да проумея всички теории на обвинението. Още от самото начало адвокатът ми предричаше враждебно настроено жури.

След четвъртия ден съдия Слейтър издаде така нареченото в съдебните среди „динамитно нареждане“. В основни линии се настоява съдебните заседатели да се върнат в залата с решение. На всяка цена. Няма да се прибирате у дома, докато не вземете единодушно решение! Подобно нареждане рядко върши работа, но аз нямах този късмет. Час по-късно изтощените и емоционално изчерпани съдебни заседатели се върнаха в залата с единодушни присъди срещу всички подсъдими по всички обвинения. За мен и за мнозина други беше очевидно, че те не разбираха повечето раздели на Наказателния кодекс и сложните теории на обвинението. По-късно единият от съдебните заседатели беше цитиран да казва: „Просто допуснахме, че са виновни, защото иначе изобщо нямаше да бъдат обвиняеми“. Използвах тези думи в обжалванията, но явно са останали нечути.

Наблюдавах съдебните заседатели внимателно по време на целия процес — бяха объркани още от встъпителните речи. А и как иначе? Девет адвокати представиха версиите си на случилото се. Наложи се съдебната зала да бъде преустроена и ремонтирана, за да има място за всички подсъдими и техните защитници.

Процесът беше спектакъл, фарс, нелепо представление. Истината, осъзнах аз, не беше важна. Може би в друга епоха един процес би представлявал излагане на фактите, търсене на истината и раздаване на справедливост. Сега процесът беше състезание, при което едната страна щеше да победи, а другата — да изгуби. Всяка от страните очакваше от другата да нарушава правилата или да мами, затова никой не играеше честно. Истината се изгуби в мелето.