Рекетьорът

Гришэм Джон

— Имате ли и трета теория? — попита Мактейви.

— Ревнивият бивш съпруг на мъртвата секретарка — отговори Уестлейк.

— Това не е правдоподобно, нали?

— Не е.

— Имате ли четвърта теория?

— За момента не.

Директор Мактейви отпи от чашата си и заяви:

— Това кафе е отвратително.

Двама агенти в дъното на залата моментално изхвърчаха да търсят нещо по-добро.

— Съжалявам — извини се Уестлейк.

Всеизвестен факт беше, че директорът е сериозен почитател на кафето и да му поднесеш недостойна напитка си беше наистина голям гаф.

— Припомнете ми пак историята на

Банистър — помоли директорът.

— Десет години за нарушаване на ЗРКО, замесен в някаква бъркотия с Бари Рафко преди няколко години, но не е бил голям играч. Обслужвал е сделки с имоти за Бари и така стигнал до затвора.

— Значи, не си е лягал с шестнайсетгодишни момичета?

— Той не, само нашите конгресмени. Банистър изглежда свестен тип, бивш морски пехотинец и така нататък. Просто е попаднал на неподходящ клиент.

— Е, бил ли е виновен?

— Така решили заседателите. Съдията също. Не ти лепват десет години, ако си напълно чист.

Поставиха нова чаша кафе пред директора, той я помириса, отпи и всички притаиха дъх. Шефът отпи отново и присъстващите си отдъхнаха.

— Защо вярваме на Банистър? — попита Мактейви.

Уестлейк побърза да предаде щафетата.

— Хански.

Агент Хански беше готов. Прокашля се и поде:

— Е, не съм сигурен, че вярваме на Банистър, но той прави добро впечатление. Разпитвах го два пъти, наблюдавах го внимателно и не открих признаци на измама. Умен е, проницателен и нищо няма да спечели, ако ни излъже. След пет години в затвора е напълно възможно да е попаднал на някого, който да е искал да убие съдия Фосет и да го обере.

— Наистина нямаме представа кой може да е този човек, така ли?

Хански погледна към Виктор Уестлейк, който каза:

— Засега нямаме. Продължаваме да търсим.

— Не ми харесват шансовете ни да открием самоличността на убиеца въз основа на познанствата на Банистър в затвора — заяви Мактейви напълно логично. — Можем още десет години да се оказваме в задънени улици. Какви са недостатъците на една сделка с Банистър? Вижте, човекът е образован мошеник, вече излежал пет години за престъпна дейност, която изглежда доста безобидна на фона на големите неща. Не си ли съгласен, Вик?

Вик кимна мрачно.

Мактейви продължи:

— Да допуснем, че Банистър излиза от затвора. Не освобождаваме сериен убиец или сексуален насилник. Ако той е прав и разрешим случая, си отиваме у дома. Ако ни будалка, нищо не губим!

В този момент никой на масата не си представяше, че може да загубят нещо.

— Кой би възразил? — попита Мактейви.

— Прокуратурата се дърпа — каза Уестлейк.

— Нищо чудно — каза Мактейви. — Утре следобед имам среща с главния прокурор. Мога да неутрализирам хората му. Други проблеми?

Хански отново се прокашля.

— Сър, Банистър заяви, че няма да ни даде името, преди федерален съдия да подпише заповед за отмяна на присъдата му. Не съм сигурен как ще стане това, но отмяната ще бъде факт, когато голямото жури обвини нашия тайнствен извършител.

Мактейви отхвърли това съображение.

— Имаме адвокати за тази цел. Банистър има ли?

— Не ми е известно.

— А трябва ли му?

— С радост ще го попитам — отговори Хански.

— Нека да сключим тази сделка — нетърпеливо заяви Мактейви. — Има едно голямо предимство и един малък недостатък. Съдейки по напредъка ни досега, длъжни сме да направим

пробив.

10

Мина един месец от убийствата на съдия Фосет и Наоми Клеъри. Новинарските репортажи за разследването станаха по-кратки и по-редки. ФБР не коментираше. След цял месец напрегната работа не можеха да се похвалят с нищо, а спецекипът като че ли изчезна. Земетресение в Боливия, престрелка в двора на училище в Канзас, свръхдозата на рап звезда и дезинтоксикацията на друга отклониха вниманието на обществеността от по-съществените проблеми.

За мен това са все добри новини. Може и да изглежда, че разследването се е поуспокоило, но всъщност вътрешното напрежение расте. Най-лошият ми кошмар са заглавия с едри букви, оповестяващи нечий арест, но това ми се струва все по-слабо вероятно. Дните се нижат и аз търпеливо чакам.

Приемам клиенти само по предварителна уговорка. Срещам се с тях в библиотеката. Те носят купища жалби, заповеди, искания и съдебни решения, които е разрешено да държим в килиите си. Надзирателите нямат право да докосват правните ни документи.

За повечето ми клиенти две срещи са достатъчни, за да ги убедя, че нищо повече не може да се направи по делото им. На първата среща се спираме на основното и аз разглеждам материалите. След това правя няколкочасово проучване. На втората среща обикновено поднасям лошата новина, че нямаме късмет. Че няма вратичка, която да ги спаси.

За пет години съм помогнал на петима затворници да бъдат освободени предсрочно. Излишно е да отбелязвам, че този факт затвърждава репутацията ми на опитен адвокат. Но винаги предупреждавам всеки нов клиент, че шансовете изобщо не са в негова полза.

Точно това обяснявам на Отис Картър, двайсет и три годишен баща на две деца, който ще прекара следващите четиринайсет месеца тук за нещо, което изобщо не би трябвало да е престъпление. Отис е селско момче, дълбоко религиозен баптист, щастливо женен електротехник, който още не може да повярва, че е във федерален затвор. Той и дядо му били подведени под отговорност и обвинени в нарушаване на Закона за опазване на бойните полета и артефактите от Гражданската война от 1979 г. (с изменения от 1983, 1989, 1997, 2002, 2008 и 2010 г.). Дядо му, който е на седемдесет и четири години и страда от емфизема, е във Федералния медицински център в Тенеси, където също излежава четиринайсет месеца. Поради здравословното си състояние той ще струва на данъкоплатците около двайсет и пет хиляди долара месечно.

Семейство Картър издирвали артефакти във фермата си, простираща се на осемдесет хектара в съседство с щатския исторически парк „Бойното поле в Ню Маркет“ в долината Шенандоа, на по-малко от час път от родния ми град Уинчестър. Фермата принадлежала на семейството повече от сто години и още откакто проходил, Отис придружавал дядо си, когато „отивал да копае“ за реликви и сувенири от Гражданската война. През течение на десетилетията семейството събрало внушителна колекция от куршуми, гюлета, манерки, месингови копчета, части от униформи, две бойни знамена и няколко десетки най-различни оръжия. Всичко било законно. Незаконно е да вземаш реликви и артефакти от националните исторически обекти, които са федерална територия, и семейство Картър прекрасно познавали този закон. Техният малък частен музей в една преустроена плевня бил пълен с предмети, намерени в собствения им имот.