Само за мъже
Шрифт:
Оттук — и провалът, за който говори Стаменов: Не може да започне изграждането на язовирната стена на изравнителя, не може да се извърши строителството на водонапорния тунел за ВЕЦ, не могат да се осъществят ред други довършителни работи на каскадата, а на всичко отгоре и колективът се разстройва, лишен не но своя вина от премиални.
Работата изглежда от ясна по-ясна: въпреки сключените черно на бяло договори, въпреки последвалите осъждания за неспазването им, въпреки десетките съвещания и планините от
„Да се разстрелят!“ — както би казал Допотопния. Но преди да минем към подобни строги мерки, би следвало все пак да проучим някои подробности. Дали тия от „Ударник“ нямат някакви валидни оправдания. И дали тия от управлението са чак толкова невинни като жертви. Така че формулирам някои реплики.
— Оправдания — колкото щеш! — разперва красноречиво ръце шефът. — Но ако оправданията им имаха стойност, нямаше да ги осъдят. Ето, вижте тук!…
И той нетърпеливо издърпва папката от ръцете на сивокосия, за да ми покаже заключението на арбитражната комисия.
— А вие какво сте правили оттогава насам?
— Във всеки случай не сме стояли със скръстени ръце — отвръща Стаменов. — Ето, вижте тук!…
И той издърпва този път папката на върлинестия, за да ми покаже колекцията от оплаквания и сигнали към съответните инстанции.
— Съвестта ни е чиста! — декларира шефът, като красноречиво поставя ръка на гърдите си. — Ако не беше чиста, нямаше да се обръщаме към печата.
— А защо не се обърнахте по-рано? — любопитствам. — Загубили сте близо година време.
— Ами вярвахме, че нещата все пак ще се оправят… Освен това от някои места ни съветваха да не правим тия неща обществено достояние… Провалът е от голям мащаб, нали ме разбирате? Неудобно е…
— Работата наистина е дебела — признавам. — Затова трудно мога да дам ход на писмото ви, без подробна документация.
— Документацията е налице — успокоява ме холерикът, който явно е предвидил всичко. — Костов, вземи папката от Ваня.
Чиста работа. Вместо да изпълвам цял бележник с гарванаци, шефът ми връчва въпросната папка, съдържаща извадки от всички по-важни документи. В замяна на което аз пък му връчвам ръката си, понеже няма какво повече да правя тук.
Навън хладният вятър напълно е очистил небосвода и мокрите плочи на пешеходната зона са ведро сини, с отраженията на синьото небе. Светли нови сгради, широки витрини, кафенета с експресо — живеят си тия в провинцията.
Влизам в един ресторант, за да опитам местната кухня и да убия времето. Но в един ресторант, ако не се запиеш, трудно можеш да убиеш повече от час въпреки мудността на обслужването. Така че премествам се в близкото кафене, където убивам още един час. Остават ми само два — до пет. Трябваше да поискам поне ключа от колата, можех да подремна в москвича.
И по силата на правилото „който няма акъл, има крака“, тръгвам да се шляя из търговския център. И ето я точно насреща ми блудницата, то се знае, в компанията на инженера. Само че има и трети.
— Ей, шишко! Я да те видя, можеш ли да скочиш до небето — промърморвам, като вдигам детето на главата си.
— Аз не съм шишко, аз съм Петьо — поправя ме малчуганът, като с удоволствие оглежда света отвисоко.
С такова удоволствие, че едва съм го приземил, когато казва:
— Хайде пак!
Повтарям три-четири пъти номера, докато Лиза не се скарва на хлапето:
— Е, стига де! Вече прекаляваш.
Послушно хлапе. Аз на негово място бих продължил с това „хайде пак“, колкото да проверя докъде стига търпението на майка ми. Предполагам, че му е майка. Освен ако и тук има интернат с безстопанствени деца.
— Случаен сблъсък — обяснявам по адрес на възрастните. — Не мисля да ви нарушавам разходката.
— Защо, моля ви… — избъбря Илиев.
— Отиваме до сладкарницата, елате с нас — обажда се и Лиза.
Гласът е безучастен, но в беглия поглед има нотка на молба. В края на краищата защо да не дойда, вместо да мръзна на тоя вятър, който става все по-хладен.
В сладкарницата общувам най-вече с малчугана, като му обяснявам, че произвеждам детски автомобилчета. Той, разбира се, пита вярно ли е, а аз съм принуден да му докажа, че е вярно, затуй излизам за малко от заведението — колкото да дам време на ония двамата да довършат беседата си — и прескачам до един магазин, където още одеве зоркият ми поглед на журналист е открил няколко миниатюрни моделчета на леки коли.
— Ааа, ти си ги купил — пропява недоверчиво малкият.
Което не му пречи да оцени играчките по достойнство.
— Как ще съм ги купил! Изпратиха ми ги току-що от завода.
— Как ти ги изпратиха?
— Със самолет, разбира се.
Малкият, естествено, не е вчерашен, обаче тази игра на въпроси и отговори му харесва и ние продължаваме известно време легендата за чудодейния самолет, с изясняването на такива подробности като „а как извика самолета“ и „как пристигна толкова бързо“.
Оживлението откъм нашия край на масата, уви, рязко контрастира с хладната атмосфера в другия край. Ония двамата почти не говорят, а ако говорят, това са фрази без значение от рода па „да вземем ли още по една торта?“ и „не, не, благодаря!“
— Май че трябва да потегляме — избъбря по едно време Илиев.
Съвсем колебливо предложение, с което всички бързаме да се съгласим, включително и Петьо, който копнее да отнесе час по-скоро придобивките си вкъщи.
— Нещо сте се опуйчили… — позволявам си да забележа, когато малко по-късно вече летим с москвича по обратния път.