Само за мъже
Шрифт:
— Кое точно?
— Ами за стоката. Всички не са една стока, Тони. Даже в една и съща зодия стоката е различна, ако разбирате нещо от астрология.
Човекът, който позвънява на следния ден, не е Мони. Нито Лазар. Лиза не е вкъщи, а аз тъкмо се стягам за редакцията, когато чувам двукратния звън. Слизам, като си мисля, че тази навалица пред вратата почва да става отегчителна.
На входа е застанал гражданин в изрядно тъмносиво пардесю и с тъмносива шапка. Гражданинът
— Бих искал да видя другарката Димова.
— А защо не я търсите при другаря Димов? — запитвам, като соча редицата картички, пригвоздени върху рамката на вратата. — Тук пише: „Радко Димов, звънете три пъти“.
— Не съм чел какво пише тук — произнася с леко отегчение непознатият. — Прочетох бележката, която Димова ми е оставила и където е отбелязано да звъня два пъти на тази именно врата.
— В такъв случай грешката е моя — бързам да се извиня. — Димова я няма. Ако трябва нещо да й предам…
— Много сте любезен, обаче трябва да я видя лично.
— Съжалявам, обаче не е възможно. Тя умря.
— Какви ги приказвате? — сменя внезапно непознатият възпитания си тон.
— Исках да кажа, че е мъртва за общежитието. Напусна.
— Но преди малко казахте друго. „Да й предам“ казахте.
— Грешка на езика. Имах предвид връзка по пощата.
— Е, добре, кажете ми я на мене тая връзка!
— Изключено.
— Вие, какво, подигравате ли се с мене? — кипва нисичкият. — Аз идвам тук по делова работа, нося й пари, а вие ме разигравате!
— Парите винаги се приемат.
— Имате много здраве! — отвръща ядосано мъжът.
И бързо се отдалечава.
Когато същата вечер осведомявам Лиза за поредното посещение, тя въздиша мъченически. Значи може и да въздиша.
— Втасахме я.
— Действах според инструкциите ви.
— Но това е бил Миланов!
— И к’во, като е бил Миланов?
— Ами че той ми дава тия ръкописи за преписване. И даже машината е негова.
— Съжалявам. Изглежда, не ме бива за портиер.
— Прощавайте — произнася тя с друг тон. — Вярно е, че взех прекалено да ви досаждам. Но преписването е засега единствената ми работа.
И понеже мълча, продължава:
— Вината е моя… Не — на Миланов: бях оставила у съседите му готовите ръкописи с вашия адрес, за да прати парите по пощата или по човек.
— Както виждате, той не ще по пощата. Иска личен контакт. Дотрябвало му е вашето преписване.
— Защо? — пита докачено Лиза. — Аз преписвам добре. Почти не правя грешки. Миланов не може да търпи грешки. Затова ми даде ръкописите.
— Оставете тоя наивитет — казвам. — Не ви подхожда на ръста.
— Но вие какво си мислите? Няма нищо такова, което… Бях го срещнала още преди месеци съвсем случайно и както бях притеснена, бях го запитала няма ли за преписване нещо свое или на свой колега, а той ми рече: ще се намери, и ми даде телефона си и аз му се обадих по-късно, след като вече се бях настанила тук, и това е. Казвам ви, няма нищо такова…
— И вашият контакт с него се ограничи с предаването на няколко ръкописа и една машина…
— Естествено. Вие какво си мислите?
— Съвсем ясно ви е какво мисля аз. А също и какво мисли Миланов — забелязвам, като я поглеждам без особена симпатия.
Тя е застанала, облегната на стената на входа на килера. Гърдите нахално издуват вълнения пуловер, а големите бедра — полата. Един череп пуловер и една черна пола, вероятно провинциални придобивки, които смекчават грубата чувственост на фигурата и й придават някаква строгост. Лицето също е строго, някак недружелюбно, доколкото изобщо може да се прочете нещо по тона бяло безучастно лице. Даже двете зелени череши на обиците в момента звучат строго.
Какво съм се захванал с тая жена, казвам си, додето я гледам без особена симпатия. Тя е това, което е, и ти нито можеш да промениш нещо, нито е нужно да променяш нещо. Нека върви по пътя си. Ти не си даде труд навремето да промениш нещо дори у Бистра, защото това ти се виждаше толкова уморително — да се бориш с кусурите на друг човек, и защото в дъното на душата си навярно пет пари не даваше за Бистра. Тогава какво си се захванал с тая жена, която ти е съвсем чужда, която нито е била, нито ще бъде твоя жена.
— Толкова ли не разбирате, че Миланов, ако му е нужна машинописка, винаги ще си я намери и че ако се е хванал за вас, то е, защото сте му нужна за друго. Нужна му е безплатна жена за вкъщи, а също и за в кревата, особено ако си пада по вашия тип, а тия дребните понякога си умират за големи жени. Разбирам, че не ви стигат парите… Това е въпрос, по който може да се помисли… Но не смятате ли, че не тъкмо този е начинът да печелите пари.
Тя ме гледа известно време с големите си очи, сетне произнася:
— Не ви е срам.
— Защо? Какво съм направил?
— Не ви е срам — повтаря жената. — Ами че аз, ако исках да печеля по този начин нари, нямаше да седя над машината по цели нощи, докато ми отмалее кръстът, и нямаше да оставям ръкописите у съседите, а щях да ги нося лично на Миланов, за да си ги получа парите веднага и в брой. Не ви е срам, Тони.
— Чакайте — казвам. — Все пак не сте толкова наивна, за да не знаете какво търси от вас Миланов.
— И какво, като знам? Нека си търси. Досега не ми е поставял направо въпроса, а ако го постави, ще получи и отговора. Не разбирате ли, че след като веднъж съм го отписала, той е вече отписан и — толкова!