Само за мъже
Шрифт:
И като ме поглежда с известен укор, добавя:
— Тук ли ще говорим?
— Вътре няма как — дошли са хора.
— В края на краищата може и тук — вдига тесните си рамене Мони. — Става дума за Лиза.
Той ме поглежда, за да прецени реакцията ми, но реакция няма.
— Може би сте останал с впечатлението, че Лазар е дошъл да ви я отмъкне. Няма такова нещо. Ако е за мадами, мога да ви ги доставям по две на ден, и то по-готини от Лиза, стига това да ви говори нещо.
Кимам вежливо, в знак че разбирам.
— Търсим
— Нещо тайно ли? — запитвам.
— Тайни няма. Какви тайни бе, Павлов? Работата е чисто финансова. Дължи нещо и трябва да го върне.
— Трябва, ама я няма.
— Къде е изфирясала?
— Отде да знам.
— И да е изфирясала, пак ще дойде — решава Мони. — Не се сърдете, но тя няма да намери друг баламурник като вас.
— Защо „баламурник“? — питам като истински баламурник.
— Тя не е за мъж като вас бе, Павлов. Кална жена. Перачка. Ако ви трябват жени…
— Значи ограбила ви е?
— Е, да речем, че дължи нещо…
Поглеждам неволно ярките ботуши, събуждащи у мене някакъв неясен спомен, сетне вдигам очи към навъсеното безочливо лице.
— Ясно — кимам. — Само че и вие ми дължите нещо…
И при тия думи непринудено отправям юмрук в носа му.
— За оня ден… — пояснявам.
Рошавият се е дръпнал назад, но е успял да се задържи на крака. Той придържа с една ръка разкървавения си нос и ме фиксира без сянка на топлота.
— Юмрука — казва — ви го прощавам. Но за тая перачка ще има да берете ядове. Нямате даже представа какви.
Лиза се прибира същия ден привечер. Виждам я едва по-късно, когато се връщам от редакцията. В холната обстановка и в компанията на тримата кавалери. Старците са видимо доволни. Те обаче не са по излиянията и доволството им се изразява най-вече с това, че кротуват в креслата си и се въздържат от кавга.
По-трудно е да се разбере доколко е доволен Илиев. Във всеки случай преборил се е с лошото си настроение и търси с очи погледа на Лиза. Търси без особен успех. Лиза все пак се отзовава на репликите му и е съвсем учтива. Хладно учтива.
— Имахте ново посещение — казвам й по-късно, когато се прибираме горе.
И съобщавам за визитата на рошавия, без да предавам подробно оценките му.
— А откъде разбрахте, че това е Мони? — пита тя.
— Познавам го смътно от по-рано. А сега разбрах, че е идвал и оня ден с Лазар. Не видях лицето му, додето бягаше, но го познах по ботушите.
— И му се издължихте?
— В известен смисъл — да.
— Не е трябвало да го правите. Той е опасен човек.
— Не ми се струва чак толкова опасен.
— Защото не знаете, че зад гърба му има други.
Тя не казва нищо относно дълга, споменат от Мони, а и аз не я питам. Какъв смисъл да я принуждавам да лъже.
— Не знаех, че имате дете — сменям темата. — Хубаво хлапе.
— Нямам дете — отвръща Лиза.
— Но Илиев твърди, че е ваше.
— А, той вече ви е излял мъката си. Не казвам ни „да“, ни „не“.
— Детето всъщност е на братовчедка ми.
— Искали сте да проверите възгледите на инженера по въпроса.
— Донякъде. Даже подшушнах на Петьо да ми вика „мамо“, но детето изобщо забрави обръщенията, откак вие взехте да го залисвате.
— Хитра операция — признавам.
— Каква операция? Пошегувах се.
— Това не е шега. Това се нарича тест.
— Говорете по български.
— Недоверчива и взискателна — произнасям сякаш на себе си. — И какво толкова важничите?
— Защо да важнича?
— Защото важничите. И даже още му правите фасони. Като че бог знае в какво се е провинил. И на мене да ми поднесат чуждо дете, няма да заридая от радост.
— На вас ще ви бъде все едно. На вас всичко ви е все едно.
— Сега не говорим за мене. И позволете да ви кажа, тоя ваш номер с детето беше съвсем тъп.
— Защо пък да не го проверя? — пита тя, като обляга ръце на кръста си. — Нямам ли право да го проверя, преди да определя отношенията си?
— Не по тоя просташки начин.
— Не можах да измисля друг.
— Човекът ви приема, без да пита откъде идвате, нито с колко мъже сте спали, нито какъв процент истина има в историята ви — защото, позволете да ви кажа, че ако и на него сте поднесли същата история, тя не е съвсем убедителна, — изобщо отказва се да ви проверява, макар да има основания за съмнения, а вие не стига това, ами се запретвате да го изпитвате. Какво толкова си въобразявате? Че сте неотразима? Незаменима? Единствена?
Ето че и аз започвам с цицероновските градации.
Тя ме следи с известен интерес, обаче не отговаря. Което ми дава възможност да допълня:
— Не виждате ли, че всички сме една стока и ако този има плюс в едно отношение, то сигурно има минус в друго, а салдото е, общо взето, едно и също, така че смешно е да проверявате и да вирите нос.
— Ама вие какво толкова се разфучахте? — вдига тя вежди.
— Не съм се разфучал. Спокоен съм.
— Сигурно с нетърпение сте чакали да ви освободя килера и сега се чувствате излъган.
— Килерът не ми е затрябвал.
— И онзи празен стол в „България“ не беше ви затрябвал, но ми направихте сцена — припомня жената.
— Добре. Давам ви го отсега този килер за сватбен подарък. Приемайте в него гости.
— Мерси — произнася сухо Лиза. — И все пак излишно е да се палите. Ще помисля. Може и наистина да съм сбъркала.
Тя тръгва бавно към покоите си, сякаш вече се е заела да мисли, но преди да влезе в легендарния килер, забелязва:
— За онова обаче не сте прав.