Само за мъже
Шрифт:
— Добре — отстъпвам. — Тогава да вървим при кварталния. На него ще кажеш.
— Чичо, не ме води при кварталния — проговаря хлапакът с дрезгав глас.
— Защото сте стари познати с него, а?
Онзи мълчи.
— Кажи, защо счупи джама? — питам за трети път.
— Ами… другите ме накараха…
— И шегобиец си… — произнасям не без респект. — Ами че тия другите нали ти ги командваш? Нали от толкова време те следя и от толкова време съм ти хвърлил мерак, защото ти си най-големият пакостник в тоя двор?
— Чичо, не ме води при кварталния — повтаря гаменът, сякаш друго не знае.
Гласът е груб, прегракнал от крясъци и неспособен да изрази молба.
— Какво ви е направил старият човек? — повишавам леко тон. — Тебе питам!
— Вика по нас…
— А, и вие рекохте да го накажете. И то, така — серийно… Сега, виж какво: ако още веднаж бъде счупен джам, веднага ще те измъкна, където и да се завреш, и ще те накарам да ми платиш за всичките джамове, и то така, че да ме запомниш за цял живот. Отсега нататък ти отговаряш, разбрано ли е? Само ти!
Светлият зъл поглед потъмнява. Не знам дали гаменът скърби, че вече няма да чупи прозорци, или че не е по силите му да ми светне един, та да падна. Той наново опитва да се изтръгне, решил вероятно, че въпросът е приключен.
— Чакай, къде така? Така не дават. Най-първо ще оправиш прозореца, а после ще видим.
И като го хващам здраво за горната част на ръката с риск да я счупя, помъквам го към къщи.
Когато влизам в стаята, Лиза тъкмо смита пръснатите по пода стъкла, а Димов, легнал в кревата и въоръжен с очилата, се е вдълбочил в някакво писмо.
Рицаря е болен. Може би това е само невинен грип, но за тая хилава и изтощена физика невинни болести няма. И все пак той е неспособен да стои бездейно. Напоследък особено усърдно се занимава с писане и четене на писма.
— Дойдохме да поправим прозореца — обяснявам.
— Това момченце ли ми чупи стъклата? — запитва старецът с глас, който не изразява нищо освен отпадналост.
И понеже хлапакът мълчи, налага се да стисна по-силно ръката му:
— Говори де! Тебе питат…
— Аз…
Подозирам, че признанието ще постави начало на дълга назидателна лекция, изпълнена с може ли така и бива ли така, но за моя изненада Димов наново скрива поглед под очилата и потъва в четене.
Счупените стъкла се оказват две — външно и вътрешно, така че пада доста работа и, разбира се, половината е за мене. Бих могъл да я свърша и цялата, но с педагогическа цел оставям на гамена най-досадното — смъкването на стария маджун, докато Лиза, недоволна от грубия ми подход, се опитва да обясни меко на момчето грозотата на действията спрямо този възрастен болен човек и осъдителната реакция на кварталната общественост, защото нали ти тепърва ще живееш в тоя квартал и с тия хора и бива ли отсега те да решат, че си бандит, и пр., и пр. Все в тоя дух.
Най-после подрастващият хлапак бива отпратен и аз също се готвя да потегля за редакцията, когато чувам Димов да произнася:
— Странна работа…
— Странна ли? Най-банална гаменщина — отвръщам пренебрежително.
— Но защо е направил това? — пита наивно старикът.
— От лошотия.
— От лошотия? Вие за кого говорите?
— Ами за тоя хлапак, за кой друг?
— Значи говорим за различни неща — установя-ва Рицаря с отпаднал глас. — Аз имам предвид Несторов.
— Какво общо има тук Несторов? — обажда се учудено Лиза.
— Ами оказва се, че той не е водил следствието. Нито е наредил арестуването ми.
— Това вие не може да знаете — забелязвам скептично.
— Аз — не. Но други го знаят.
— Сигурно е така — обажда се отново Лиза, която е приключила с разтребването. — Другарят Несторов не е лош човек и вие напразно…
Погълнат от разсъжденията си, Димов изобщо не я чува.
— Фактите изглеждат неоспорими — бърбори той.
— А именно? — позволявам си да запитам, просто за да го изтръгна от бълнуването.
— А именно, че Несторов през цялото това време изобщо не е бил в България.
— Положително не е бил — потвърждава Лиза. — Другарят Несторов не е лош човек.
Не знам дали другарят Несторов е лош човек, или не, обаче един друг човек отново се е появил на следния ден на отсрещния тротоар. Млад мъж, светла коса, ръце, мушнати в джобовете на черното яке.
Виждам го от прозореца в коридора, гледащ към улицата, и тъкмо се двоумя дали да предупредя Лиза, когато тя сама се появява на тротоара в новия ся бежов шлифер, придобит вероятно с хонорарите от Миланов.
Жената не забелязва Лазар или дава вид, че не го забелязва, изобщо опитва се да го подмине, запътена навярно да купи шише мляко на Димов. Момъкът обаче я спира, като грубо я улавя за ръка. В резултат на което тя е принудена да изтръгне ръката си и — нещо малко неочаквано — с всичка сила да зашлеви светлокосия.
Неочаквано, да. Дори и за него. Главата му от-хвръква на една страна и в следния миг той е сякаш готов да се хвърли върху дамата, но нейният войнствен вид или задалият се случаен гражданин, или една ненадейна мисъл го карат да се овладее.
Следва диалог. Реплика от страна на Лазар и отрицателно поклащане на глава от страна на Лиза. Нова реплика от страна на черното яке и ново поклащане на глава от страна на бежовия шлифер. Трета реплика от страна на мъжкия пол и сега вече нещо уклончиво като движение, а вероятно и като фраза от страна на женския. Подир което действащите лица потеглят в различни посоки.
— Тони, много ми е неловко, но помогнете ми да сложа край на тази история — казва половин час по-късно Лиза, като се качва в стаята.