Шанхайска афера

Пиърсън Ридли

квартал Пудон

Шанхай

Самолетът на Нокс кацна на чисто новия терминал на Шанхайското международно летище. Джон носеше кафяво спортно яке с много скрити джобове, пълни с паспорта му, пари в брой, документи и електронни устройства. Беше си сложил чифт бели слушалки, чийто кабел се криеше в яката на якето, свързан за прибран в джоба му бял айфон, който Дулич му даде. Айфонът беше една от последните играчки в „Ръдърфорд Риск“ и беше програмиран така, че по време на разговор на случаен принцип и на всеки десет секунди да превключва сигнала през различни клетки, като по този начин накъсваше разговора

при евентуално подслушване.

Митническият отдел на летището беше отделен с въжета, а зад тях се виждаше тълпата от китайци посрещачи, които държаха табелки или махаха усилено на пристигащите. Цареше шум и хаос — точно както го харесваше Нокс.

Той се смеси с тълпата и се запъти към високоскоростната железница — инженерно чудо, което се придвижваше с електромагнити без триене по релсите. Измина разстоянието от тридесет километра за седем минути вместо за обичайните четиридесет, които му бяха нужни, ако беше използвал натоварения трафик по магистралата. За момента прецени, че не го следяха, ако не се броеше видеонаблюдението навсякъде. Китай използваше повече от седем милиона видеокамери, инсталирани на публични места, и разполагаше с най-бързите компютри за разпознаване на лица в света. Само в Шанхай работеха половин милион от камерите.

Нокс се качи на линия 2 на метрото и смени влака на Народния площад, пристигайки на натовареното кръстовище на булевард „Хуахай“. Тротоарът беше претъпкан с хора, валеше лек дъжд. Шарените чадъри се движеха като в танца на хартиения дракон под огромните чинари, останали от Френската концесия в Шанхай в средата на деветнадесети век. Тогава голяма част от града е била дадена на французите с идеята „миризливите чужденци“ да бъдат държани в отделен квартал.

Изморен от дългото ходене и мокър до кости, Нокс пристигна в четиризвездния хотел „Джин Джанг“. След дълго пазарене мениджърът на хотела се съгласи да му направи отстъпка и Нокс плати цената на стаята в брой. Не за пръв път му се налагаше да се регистрира на две места, за да запази в тайна точното си местопребиваване. Два пъти преди му се беше случвало по време на напрегнати преговори с дилъри на черния пазар да се страхува за сигурността си и да трябва да се регистрира в „Джин Джанг“, който като всички хотели предоставяше списъка с гостите си в местното полицейско управление, независимо дали бяха китайци или чужденци.

Влезе в стаята си на петия етаж — като предохранителна мярка никога не наемаше стаи на по-високо. Остави чантата си на тоалетната масичка, разхвърля завивките на леглото, пусна душа и навлажни една от хавлиите, за да изглежда така, сякаш някой е ползвал помещението. Скъса опаковката на рулото с тоалетна хартия, извади нов сапун и го намокри на чешмата. Изля в тоалетната малко количество от шампоана и балсама, които хотелът предлагаше на гостите си, и пусна водата.

От огледалото го гледаше лице с тъмен тен и остри черти, на чийто фон яркосините му ириси изпъкваха още повече. Именно очите му винаги привличаха вниманието и на жените, и на мъжете, както и несиметричните му вежди, белегът до лявото ухо и трапчинката на брадичката, която му придаваше самоуверен вид, възприеман от хората по-скоро като арогантност. Спокойствието на погледа му бе идеалното външно прикритие на трескавите му мисли. И макар че нищо в осанката и поведението му не излъчваше пряка заплаха, никой не се съмняваше на какво е способен. И не беше нужно да се гадае какво ще изригне изпод маската на спокойствието му, ако някой го предизвикаше.

Върна се в стаята, премести дистанционното на телевизора до леглото и спусна тъмните завеси. Посмачка още малко възглавницата и се огледа, за да се наслади на работата

си, докато очакваше почукване на вратата. Даде бакшиш на пиколото за това, че му върна паспорта. Прибра го обратно във вътрешния джоб на якето си.

Нахлупи бейзболна шапка на „Тигрите“, огледа коридора през шпионката на вратата и излезе от стаята. Ако се наложеше, по-късно можеше отново да се върне, за да поразхвърля вътре за втори или трети път — в зависимост от риска, на който щеше да се изложи.

Скоро се озова отново сред тълпата. Отне му петнадесет минути, за да стигне до задната пресечка, която минаваше зад сградата на улица „Чангъл“ №808. Изтръска дъждовните капки от непромокаемото си яке и се изкачи по тясно стълбище до първия етаж. Почука леко на една от вратите и влезе.

— Джон Нокс!

— Nihao ma? — поздрави Нокс с китайското „Здравейте! Как сте?“.

— Hen hao — отвърна Фей, собственичка и управител на малкия хотел. Беше около тридесетгодишна жена с дълга изящна шия и широко разположени очи. Носеше обикновена сива тениска, по ръцете й не се забелязваха никакви бижута.

Нокс потрепна при вида й, припомняйки си приятните моменти, прекарани с нея.

— Ще ми осигуриш ли прикритие за около седмица? — попита той на английски. — Официално съм регистриран в „Джин Джанг“.

— За какво става въпрос този път? — поинтересува се Фей.

— Нефрит — излъга Нокс и се почувства виновен за това.

— Все се замесваш в разни неща… — Тя кимна и провери в компютъра. — За тази вечер нямам нищо, но след това мога да се погрижа за теб, ако нямаш нищо против няколко пъти да те местя от стая в стая. Довечера може да спиш тук, ако искаш — посочи тя към канапето зад гърба си, без да отделя поглед от монитора.

— Идеално. Благодаря ти, Фей — усмихна се Нокс.

— Тоалетната е там — посочи тя към една от вратите, — но няма душ. Ще имаш, когато ти осигуря стая.

— Доволен съм и на това.

Фей се завъртя на стола си и добави:

— Радвам се да те видя.

— И аз теб — отвърна Нокс и измъкна пачка юани от джоба на якето си. Най-голямата по стойност китайска банкнота бе 100 юана, равняваща се на около 15 долара. Нокс отдели две банкноти, които покриваха двойно стойността на стаята, и ги подаде на Фей. Тя ги прие, без да ги погледне, и ги пъхна в чекмеджето на бюрото си.

— Бих те поканила да спиш при мен — извини се тя, — но имам приятел.

— Добре за теб и твърде зле за мен — усмихна се Нокс.

— Приятелят ми преобразува единия етаж на къщата в офиси, а част от приземния даваме под наем на една закусвалня. Правят хубави салати, ако те интересува. Ти обичаше „Коб“, нали?

Нокс се усмихна и мислено отбеляза, че Фей явно има навика да помни доста подробности. Трябваше да го има предвид.

— Ще предупредя персонала си за теб — продължи тя. — Те ще се държат така, сякаш никога не са те виждали, но по-добре да избягваш нощната охрана. Служителят е нов и все още не го познавам много добре. Има навика да излиза и по цяла нощ да пуши в предния двор, но мисля, че всичко ще е наред, ако използваш ключа си за задната врата.

— Нямам ключ.

Тя му подхвърли един, окачен на ключодържател.

— Мъж като теб сигурно е свикнал да се промъква през задните врати — подразни го тя.

Нокс превключи на мандарински и изруга.

Тя се засмя и му отвърна с още по-люта ругатня. Той се подготви за словесна атака от размяна на обиди — нещо, което китайците практикуваха почти като национален спорт, — но беше прекъснат от телефонно иззвъняване.

Фей се обърна, за да вдигне слушалката, и секунда по-късно, когато отново погледна към бюрото си, Нокс вече го нямаше.