Шанхайска афера
Шрифт:
— Виж ти каква среща! — възкликна Нокс, докато изкачваше няколкото стъпала до верандата.
— Изглеждаш като пребит — посрещна го Дулич, бившият сержант от армията, който в сегашния си цивилен живот ръководеше транспортната фирма, наела Джон Нокс да превозва някои доставки от Кувейт до Ирак. Толкова рисковани превози носеха около 80 000 долара на месец и Нокс беше спестявал повечето от тях, за да може да покрива разходите по лечението на брат си у дома.
Двамата мъже се здрависаха и дружески се потупаха по гърбовете. Дулич направи знак на
— Какво да ти кажа… Наминавах наблизо — усмихна се Дулич.
— Аха, сигурно е така, сержант — отвърна Нокс.
— Исках пръв да огледам глинените саксии, плетените килимчета, дървените флейти или каквото там друго си отмъкнал от нищо неподозиращите местни жители.
— Само Томи знаеше, че ще идвам в Бан Лунг — заяви Нокс. — Виждам, че си се възползвал от информацията.
През целия си живот Нокс винаги бе защитавал брат си Томи и бе отблъсквал честите шеги по негов адрес. Изрази от рода на „не е най-схватливият“, „не е от най-интелигентните“ и други подобни често стигаха до ушите на Нокс и юмрукът му бе разбил не една и две физиономии заради тях.
Брат му имаше пристъпи на епилепсия, която можеше да бъде контролирана с лекарства, а освен това често страдаше от мигрена и имаше изразени трудности в ученето. При правилно наблюдение и подкрепа Томи можеше да работи като бизнес партньор на Нокс, а и момчето имаше забележителни умения в областта на математиката и компютрите. Често изумяваше околните с бързото си смятане и обработка на информацията, въпреки че бе социално незрял за възрастта си. Томи беше на тридесет и една. Братът на Нокс бе единствената абсолютна величина в живота му. Двамата бяха много близки и ги свързваха общият портфейл, кръвта и Skype.
— Томи звучеше чудесно — невъзмутимо каза Дулич. — Разказа ми, че в момента се занимавал с онлайн продажби, и доколкото разбрах, се справя доста добре.
Бирите им пристигнаха и тъй като беше много изморен, гладен и жаден, Нокс трябваше да внимава да не изгълта наведнъж изстудената напитка. Като се има предвид в чия компания се намираше, трябваше да запази съзнанието си чисто и с мъка си наложи да отпие само малка глътка.
Дулич го изгледа изпитателно. Погледът му бе режещ и сякаш проникваше направо в мозъка.
— Не се интересувам… — заяви Нокс, а устните му отново твърде бързо срещнаха гърлото на бутилката.
Не му трябваше кой знае колко проницателност, за да разбере каква беше играта — вече неведнъж бе отказвал на Дулич да се включи в цивилните конвои към Афганистан. Осъзнаваше какъв късмет бе извадил да се измъкне невредим от Кувейт. Останалите, към които се числеше и Дулич, се бяха отървали с наранявания, които едва не им бяха коствали живота. Сега двамата с Томи си имаха добър бизнес и при условие че родителите им отдавна не бяха на този свят, беше важно Нокс да остане жив и да следи за развитието на общата им работа. Освен това беше важно да не оставя Томи без наблюдение и подкрепа, а това струваше доста пари и
Засега нещата вървяха прилично. Не можеше да се каже, че са идеални, но бизнесът им беше добър и без съмнение човекът, седнал срещу него, вече беше направил проверка на кредитните му сметки. Дулич бе твърде прилежен, щом ставаше въпрос за подобни неща. Без съмнение той вече бе запознат с желанието на Нокс да открие специален фонд, от който да покрива медицинските разходи на брат си. Знаеше също, че двамата се движат по ръба на бръснача и че лекарите постоянно искаха повече пари. Скапана работа.
Дулич му показа снимките на двамата похитени и му разказа на дълго и на широко за отвличане в Китай, при което се споменаваше името на някой си Едуард Лу.
— Бях назначил човек, който да следи Лу, но той също беше заловен. Взеха го за заложник заедно с него. Беше Данър. — Дулич разгърна ксерокопираната бележка с искането за откуп и я подаде на Нокс. — Това пристигна в офиса на една строителна фирма като част от обедните пратки до изпълнителния директор. Името му е Маргарт, а строителната компания се казва „Бертолд“.
Нокс погледна бегло бележката и отново се обърна към Дулич.
— Не се интересувам — излъга той, — независимо какво или колко ще ми предложиш.
— Заедно с бележката са му били предадени и клечки памук с ДНК проби и една снимка. Трябва ни база за сравнение.
— ДНК-то на Дани ли? — попита Нокс.
— Да.
— Опитай да се свържеш с Пеги.
— Гледаме да не замесваме съпругите, докато не сме съвсем сигурни — отвърна Дулич.
— Това честа практика ли е? — попита Нокс. — Имам предвид изпращането на проби с ДНК.
— Не. На нас поне ни се случва за пръв път.
— Значи са младежи — заключи Нокс.
— Да, така е…
— Спомена, че имате и снимка — припомни Нокс.
— Ти чувал ли си за „Фотошоп“? Трябва ни ДНК проба. Това е Данър.
— Тогава не мога да ви помогна.
— Това е Шанхай — продължи Дулич в опит да обясни ситуацията, — а ти нали работиш извън Шанхай?
— Понякога.
— Но имаш шест пътувания дотам само за последните четиринадесет месеца — продължи Дулич.
Нокс го изгледа преценяващо за момент и реши, че новото назначение на Дулич му дава достъп до твърде много информация.
— Харесвам Китай — заяви той.
За повечето хора на пръв поглед Нокс приличаше на номад по душа, но много малко от тях бяха запознати в действителност с това, което правеше. Когато не му се налагаше покрай търговията да живее на палатка в някое затънтено село, обикновено хотелите и мотелите бяха негов дом. У дома, в Детройт, Томи беше този, който се занимаваше с управлението на фирмата им за онлайн продажби, без да подозира, че идващите в къщата им хора бяха всъщност платени домашни помощници, наети от Нокс да го наблюдават и обслужват, докато той работеше като снабдител и обикаляше надлъж и нашир по света — в Азия, от Средния изток до Източен Китай и от Южна Америка до Източна Европа.