Шанхайска афера

Пиърсън Ридли

Намери инструкциите за употреба на джипиеса в едно от чекмеджетата на бюрото заедно с инструкции за мотоциклет „Хонда 220“ и за използване на велоергометъра.

Обади се на охранителя и му посочи няколкото предмета, които щеше да вземе от апартамента, но не му показа зарядното за джипиеса. Мъжът само кимна и не поиска от Нокс да се разпише за това.

— Другият човек, който е идвал тук — започна Нокс, — китаец ли беше или wai guo ren?

— Не съм виждал никакъв друг човек… — отвърна мъжът.

— Е, ще те попитам отново — настоя Нокс.

Охранителят

не отговори.

— Помисли си. Иначе ще трябва да съобщя, че компютърът липсва.

— Чужденец — отвърна мъжът.

— Висок? С късо подстригана черна коса и идентификационна карта от американското консулство? — предположи на глас Нокс, тъй като това беше единственият човек извън служителите на „Ръдърфорд Риск“, който би могъл да влезе в апартамента и да си тръгне оттам с лаптопа на Данър.

Въпреки това охранителят продължи да мълчи.

— Той подписа ли се за него? Има ли някъде списък на това, което е било изнесено?

— Никой не е вземал нищо. Нито се е подписвал.

— Моля за извинение — внимателно каза Нокс, — но съм сигурен, че грешите. Вижте, господин Данър ме помоли да му занеса лаптопа, а се оказва, че той липсва. Виждате ли го някъде?

Охранителят сви рамене.

— Щом не се е подписал за него, вие претърсихте ли чужденеца, преди да си тръгне? — притисна го още малко Нокс и сам побърза да си отговори: — Не, не мисля.

Мъжът облиза нервно устни и се огледа наоколо.

— Вижте, нямам намерение да ви обвинявам, но работата ми се затруднява много от това, че компютъра го няма.

— Казах ви, че мъжът не е вземал нищо… — прошепна охранителят.

— Добре. Грешката е моя.

Качиха се заедно в асансьора и Нокс му подаде банкнотата от 200 юана.

— Чужденецът ти е поръчал да му се обадиш, ако някой като мен дойде да разпитва, нали? — попита на шанхайски Нокс.

Охранителят остана безмълвен.

— Ако искаш да се занимаваш с онези от американското консулство, давай, обади му се! — тихо продължи Нокс. Сетне му подаде още две банкноти от по 100 юана. — Колкото до мен, не ми се иска да се замесвам с тях, братко. Моето правителство може доста да ми стъжни живота, точно както вашата Партия може да стъжни твоя, нали?

Банкнотите изчезнаха в джоба на охранителя.

Нокс го гледаше изпитателно през целия им бавен път надолу с асансьора. Мъжът се взираше, съсредоточен, право пред себе си в отраженията им в лъскавия метал. След това вратите се отвориха и Нокс излезе от сградата с наведена глава, за да скрие лицето си от охранителните камери под козирката на бейзболната си шапка, и се изгуби в настъпващия вечерен здрач на Шанхай.

16:50 часа

квартал Чаннин

Шанхай

Вратата към ъгловия офис на Алън Маргарт се охраняваше от две махагонови бюра, заети от двадесетинагодишни момичета с интелигентно излъчване,

правилна стойка и приятни лица. Въпреки че повечето от служителите си бяха тръгнали за уикенда, все пак не всички в компанията почиваха. Като се имаше предвид настоящата кризисна ситуация, Маргарт не можеше да си позволи почивен ден. Същото важеше и за секретарките му.

Грейс разговаря с главния секретар Селена Минг, която потвърди срещата й с директора и стана, за да й отвори вратата на кабинета. Грейс изпъна рамене, приглади сивия си делови костюм, нагласи яката на ризата си и пръстите й нежно докоснаха семплия наниз от перли, който красеше шията й. Селена Минг я последва с папка и стенографски бележник в ръка.

Щом вратата се затвори зад гърбовете им, Маргарт се изправи, за да я посрещне. На Грейс веднага й се прииска да не го беше правил.

— Мис Чу, радвам се да се запознаем — поздрави я той. — Чувал съм много за вас.

„Така е по-добре“, помисли си тя.

Офисът беше облицован с орехова ламперия, а паркетът на пода бе покрит с ръчно тъкани килими. Претъпканите с книги лавици по стените придаваха усещането, че човек е попаднал в нечия частна библиотека. На малка маса в ъгъла стоеше лакиран поднос от черно дърво с множество гарафи и бутилки, пълни с цветен ликьор, и обърнати чисти чаши. Грейс се почувства така, сякаш беше попаднала в Шанхай от времето на Британската империя.

— Каква зашеметяваща гледка! — възкликна тя, прекосявайки просторната стая, за да се здрависа с него.

Маргарт й посочи един от столовете пред бюрото си. Беше покрит с червена коприна с избродирани колибрита. Във въздуха се носеше аромат на сандалово дърво. Селена Минг им сервира зелен чай и двамата отделиха пет минути за общи разговори.

— Разбрах, че сте подали оплакване в „Човешки ресурси“ — каза накрая Маргарт.

Асистентката му веднага се приготви да стенографира.

— Става въпрос само за едно дребно недоразумение — отвърна тя.

— Не сте ли доволна от условията на настаняване?

— Бях информирана, че жилищната сграда, в която ще бъда настанена, ще разполага с охрана и фитнес център…

— Да? — подкани я да продължи Маргарт.

— Но в действителност на мястото, където съм настанена в момента, няма такива неща.

— Искрено съжалявам за получилото се недоразумение — извини се той.

— Не е недоразумение. Всичко е описано в договора ни — отвърна Грейс.

— Веднага ще разрешим този въпрос, госпожо Чу. С ваше позволение ще преместим вещите ви в ново жилище — заяви той, погледна към някаква бележка на бюрото си и добави: — Ще бъдете настанена в комплекса „Кингланд Ривърсайд“ в Пудон най-късно до края на днешния ден — уточни той и й подаде цветна брошура, а Селена Минг вдигна глава от бележника си, видимо заинтригувана, но веднага побърза отново да сведе поглед. — Ключовете от новия ви апартамент ще бъдат на бюрото ви, преди да си тръгнете тази вечер. Вярвам, че ще останете доволна — заяви той с безупречно учтив тон.