Шанхайска афера

Пиърсън Ридли

— Разбира се — съгласи се Шен Деши. В едно утопично общество не се гледа с добро око на самоубийците.

— Не знаех по какъв начин да докладвам за тази отрязана ръка — внимателно продължи капитанът. — Наличието й предполага извършено тежко престъпление или инцидент, но вероятно това е станало някъде нагоре по течението, в далечната част на Шанхай.

— Ситуацията е сложна — съгласи се Шен Деши, въпреки че погледът му говореше друго.

— Проверих докладите — продължи капитанът.

— Разбира се.

— Но не намерих нищо, което би

могло да има връзка.

— Сигурен съм в това — отвърна Шен Деши. — Министерството се интересува от тази ръка… — Той имаше предвид Министерството на държавната сигурност, разузнавателната агенция на Китай. — Бързото разрешаване на разследването по този случай би било от полза за всички.

— Цялото ми внимание е насочено към това — увери го капитанът.

— Смятаме, че придвижването на определени членове от екипа на една американска филмова продукция в страната може да има нещо общо с това.

— Така ли?

— Да предположим, че вероятно са се отклонили от параметрите, заложени изрично във визите им. Министерството иска да знае къде са ходили и което е по-важно — защо.

— Визите им може да се прекратят…

— Възможно е — заяви Шен Деши, а в погледа му се четеше предупреждение към капитана да внимава с предположенията си.

Няколко минути изтекоха в пълно мълчание. Капитанът се опита да направи комплимент на госта си за доброто име. Шен на китайски означаваше „неотстъпен“, а Деши — „благороден“. В комбинация двете звучаха впечатляващо. И очевидно гарантираха много късмет.

Шен Деши пропусна да изтъкне, че името на капитана всъщност бе безлично, а звученето на фамилията му много наподобяваше числото пет, което носеше лош късмет.

Капитанът се пресегна за телефона, когато на вратата се почука и в кабинета влезе униформен офицер с прозрачен найлонов плик, в който се намираха отрязаната ръка и купчина снимки и документи.

— Съхранявахме я при постоянна температура от два градуса — обясни капитанът.

Шен Деши я огледа през найлона и я върна на офицера. Посъветва го да продължават да я държат замразена. След това се зае да изучава снимките, листа с частичните отпечатъци от пръсти и съпътстващите документи.

— А пръстенът? — попита той накрая.

— От Държавния университет в Оклахома е — отвърна капитанът.

— Виждате ли? — Шен Деши изгледа изпитателно полицая. — Не е толкова трудно да се досетите, че е американец, ала това не е записано никъде — продължи той, подразнен от факта, че капитанът бе пропуснал да отбележи и да докладва, че вероятно става въпрос за мъртъв чужденец.

Капитанът побърза да се защити:

— Възнамерявахме да приключим с предварителното разследване и едва след това да се обърнем към началниците си.

— Да, разбира се.

— Вижте третия документ — продължи той, — изпратили сме копия от него в Министерството и очакваме отговор.

— Добре сте се подсигурили! — отвърна Шен Деши с рязък тон, едва успявайки да сдържи

гнева си. — Вижда се, че ръката е била отрязана чисто от китката, а това означава, че или някъде тук се разхожда еднорък американец, който си търси пръстена от училище, или е мъртъв. Убит е и накълцан на китайска територия, а частите от тялото му се носят из Яндзъ. Вероятно останалото от него отдавна е изчезнало. При всички случаи трябва да се уведомят американците.

— Веднага! — с готовност отвърна капитанът.

— И всички доказателства трябва да им бъдат предоставени — продължи Шен Деши.

— Ще се погрижа лично за това, сам ще се обадя в посолството. Тутакси… — Капитанът посегна към телефона.

— Не в посолството! — спря го Шен Деши, вече истински вбесен. — Идиотското ви държание е срам за всички ни!

Капитанът се отдръпна, объркан. Това беше една от най-големите обиди, които човек можеше да изрече. Обхвана го срам и притеснение за кариерата му.

— Нека да помисля за момент — каза Шен Деши, взе чашата и отпи. — Хубав чай, благодаря ви… — добави с изненадващо спокоен тон.

— Удоволствието е мое — отвърна капитанът, който бавно започваше да се поти от напрежение.

— Най-добре ще е да предоставите доказателствата в Американското консулство тук, в Шанхай — каза Шен Деши. — Ще трябва да им се обадите.

— Много се извинявам, уважаеми господин Шен, но няма ли да е по-бързо… — несигурно започна капитанът.

— По-бързо — да. Именно в това е смисълът. Ще отнеме известно време на Консулството, докато определят с какво точно си имат работа, а това време ми е нужно, за да проведа моето разследване и да бъда с една крачка пред тях. Трябва да мога да отговоря на очевидните въпроси, които ще искат да ни зададат. Вие междувременно ще направите дискретни проучвания дали от някой квартал не са докладвали за нападение, убийство или изчезване на чужденец.

— Веднага! — с готовност се съгласи капитанът.

— Ще ми трябват копия на всички документи.

— Незабавно.

— Не трябва да се срамим пред американците, това ще означава лош късмет за нас.

— Ще се обадя, където е необходимо.

— И по-дискретно.

— Без излишен шум, обещавам. Ще предам информацията на един от служителите на ниско ниво, когото познавам в Консулството, но няма веднага да им даваме всички доказателства, не и докато не ги поискат официално. Това може да ви спечели поне още един ден.

— Добре разсъждавате, капитане. Все още има шанс да поправите грешките, които несъмнено са допуснати от някого от подчинените ви.

— Толкова сте благороден! — засия капитанът.

— Може би — отвърна Шен Деши с кисела усмивка. — А дисциплината е нужна, за да се зададе правилният тон на работа.

Събота, 25 септември

6 дни до размяната

5.

14:00 часа