Шанхайска афера

Пиърсън Ридли

За момент никой от двамата не каза нищо.

— Грейс — обади се Праймър след малко, — предай счетоводните записки на Маргарт. Знаеш защо.

Грейс погледна Нокс в очите и отвърна:

— Опасявам се, че ще трябва да ги дадем на този, който предложи най-висока цена…

Нокс видимо си отдъхна и й се усмихна.

— По дяволите! — изруга тихо Праймър, но те го чуха.

— Планът ни е да ги измъкнем, без да плащаме — каза Нокс. — Трябва да успея да ги изведа от плен преди плащането на откупа.

— Не ставай глупак. Ще

ги убият. Я чакай! — досети се изведнъж Праймър. — Да не би да знаеш къде ги държат?

Нокс се пресегна и прекъсна обаждането.

Грейс потисна усмивката си.

— Трябваше да приема предложението за работа на Ченг — каза тя.

В 20:45 личният телефон на Грейс иззвъня и тя отговори почти веднага.

— Госпожице Ву? — извика, така че Нокс да разбере, че се обаждаше асистентката на Ченг. — Да, благодаря ви. Ще ви се обадя веднага — каза тя след кратка пауза и прекъсна разговора. Сетне погледна Нокс: — Двеста хиляди щатски долара…

— Впечатляваща сума за толкова кратък срок — усмихна се той.

— Опасявам се обаче, че не трябва да я приемаме…

— И защо?

— Заради господин Праймър. Клиентът ни е „Бертолд Груп“. Нямаме представа какви биха били последствията, ако предадем тази информация на Йонг Ченг. Той може да я използва по много начини, но преди всичко, за да унищожи „Бертолд Груп“. А те са нашият клиент. Ще бъде голям срам. Представяш ли си? Американска фирма да бъде обвинена в даване на подкупи на хора от властта? Това няма да свърши добре за никого.

— Първо, похитителят е нашият клиент — отбеляза Нокс. — Служим преди всичко на похитителя. Ти искаш ли да доставиш четиридесетте хиляди на Маргарт? Ще вземем четиридесет от Маргарт и шестдесет от Ченг, а след това и на двамата ще кажем, че другият получава счетоводните записки на Лу. Ще дадем на Маргарт декодираната версия, а ще оставим Йонг Ченг да се помъчи да си ги дешифрира сам. Така ще осигурим на Маргарт достатъчно време, за да се подготви за всичко, което Йонг Ченг евентуално би хвърлил срещу него. Това е най-доброто, което можем да направим.

— Обещахме да ги дадем на този, който предложи най-висока цена.

— Това е Китай — напомни й той.

— А ти предлагаш доста интересен компромис — отбеляза тя.

— Ще го приема като комплимент — усмихна се той.

Нокс така и не беше успял да се свърже с Ейми и притесненията му за нея се увеличаваха с всеки изминал час. Но въпреки това бе успял да наеме Ранди, за да ги консултира по предоставянето на доказателствата за живота на похитените на витрината на онзи магазин.

— Дали ще се справим? Аз и ти, имам предвид? — попита Нокс и я погледна.

— Ще се справим — кимна му Грейс.

11:00 часа

квартал Жабей

Син миниван „Буик“

спря край тротоара, пробивайки си път през гъстата колона от велосипеди, скутери и мотоциклети, претоварени с хора и багаж. Нокс отвори страничната врата и слезе. На предната седалка до шофьора имаше голяма пътна чанта, закопчана с предпазния колан, за да не пада. Нокс я откопча, взе я и затвори вратата със замах. Миниванът потегли и след миг изчезна.

Двамата с Грейс се срещнаха три пресечки по-нататък. Тя пристигна, носейки подобна пътна чанта. Седнаха един до друг на една пейка в парка със стоте хиляди долара в брой, прибрани в чантите на коленете им.

Нокс непрекъснато оглеждаше обстановката, скрил се зад чифт класически тъмни очила на Рей Бан.

— Метростанцията — изнервена, каза Грейс. — Очакват ме там за парите.

— Само минаваш набързо и ги оставяш.

— Да, чух, че господин Праймър спомена нещо подобно, но не разбрах точно какво имаше предвид…

— Нарича се „Мръсния Хари“ — опита се да й обясни той. — Това е герой от филм, ченге… Казва се инспектор Хари Калахан. Той трябваше да остави един откуп, като притича от един уличен телефон до друг, за да бъде отделен от подкреплението си.

Грейс пое дълбоко дъх, сякаш някой я беше блъснал в гърдите.

— Какво? — озадачен попита Нокс.

— Нищо.

— Уплашена ли си?

— Може би съвсем малко — каза тя, но в очите й се четеше решимост.

Нокс виждаше в погледа й всичко друго, но не и страх.

— Ще ми кажеш ли?

Грейс мълчеше.

Той само кимна. Каквото и да я беше накарало да потрепне, то тя се беше съвзела бързо и не искаше да го обсъжда.

Но въпросът си оставаше.

Мелсчой разтърка чуканчетата на двата си пръста, изгубени от измръзване преди година и половина, прогонвайки болката в костите, която предвещаваше идващата буря. Благодари на боговете за добрия си късмет; за това, че се возеше на мотоциклета си, вместо да е заседнал в някое задръстване. Отправи се към мястото, където се беше разбрал да се срещне с човека на Фен Ки — неговия вътрешен човек в екипа на Йонг Ченг. Той му звънна преди малко, а това бе четвъртото подобно обаждане от негова страна.

— Властите са прихванали разговор на изпълнителния директор на „Бертолд Груп“ — докладва човекът, — говорил е с жена на име Чу. Тя ще предаде парите за откупа. Ще трябва да отиде до един магазин на улица „Нанджин“, откъдето ще получи доказателството, че заложниците са все още живи.

— Какъв магазин? — попита Мелсчой.

— Не е известно.

— Вашите хора ще я наблюдават ли?

— Улица „Наиджин“ е дълга и има много магазини — отвърна мъжът.

— Ето какво ще направиш: ако хората ти я забележат, ще ми се обадиш незабавно. А ако аз ти се обадя, ти ще докладваш, че сте видели жената на мястото, което ти кажа — заяви Мелсчой.