Шанхайска афера
Шрифт:
Отсрещната страна на линията замлъкна, но обаждането не прекъсна.
— Имам портфейла ти. Имам адреса ти. Имам и адреса на семейството ти — напомни му Мелсчой. — Недей да мислиш. Просто го направи.
— Фен даде на полицията видеозапис с жената — осведоми го човекът.
— Защо?
— Все още се опитвам да разбера.
Мъжът прекъсна линията. Днес, осмият ден на десетия месец, беше благоприятен ден за подобно събитие. Фен искаше онази жена Чу да бъде арестувана, преди да успее да плати откупа.
Мелсчой предусещаше наближаването на голям успех. Пчелата не можеше да е далеч от меда.
Мелсчой почти усещаше сладостта на успеха и вече виждаше усмивките на децата си…
13:00 часа
квартал Луан
Американското консулство
Големи петна от тъмнозелено и яркочервено изскачаха ритмично на компютърния монитор пред Стив Козловски и показваха неумолимото напредване на приближаващия тайфун. Козловски присви очи. Дъщеря му Тъкър посещаваше Международното училище в Шанхай и всеки ден се возеше на един от осемдесетте училищни минибуса. Последното, което му се искаше да се случи, бе Тък да остане в петъчното предпразнично задръстване в някой от училищните автобуси, заобиколена от метър вода по улиците. Тъкмо обмисляше дали да не се обади на шофьора им Пунг, който да отиде и да я вземе с колата, преди бурята да се разрази, когато телефонът му иззвъня.
— Козловски — отговори той.
— Почти съм направил сделката за мотоциклета — каза познат глас от другата страна на линията.
Последва серия от припуквания и статичен шум от сменянето на линиите.
— Там ли си все още? — попита след малко Нокс.
Козловски отвори чекмеджето на бюрото си и погледна белия айфон, който бе прибрал от американеца в болницата. Беше се обаждал веднъж от него, за да го пробва, и разпозна звука от приложението, което непрекъснато превключваше разговора между различните оператори и правеше подслушването невъзможно. Изненада го фактът, че Нокс също притежава такъв телефон.
— Предупредих те, че може да дойде време, в което няма да имам възможност да ти помогна. Е, това време дойде — каза Козловски и внимателно притвори чекмеджето пред себе си.
— Не затваряй, моля те! Линията сигурна ли е? — побърза да попита Нокс.
— Е, ти как мислиш? — отвърна Козловски. — А как е от твоя край?
Нокс не отговори.
— Показаха ми някакъв запис от охранителни камери, на който се виждаше западняк, който пребива някакви местни, и то неведнъж, а два пъти. Да знаеш, че не обичам градската полиция тук да ме вика по работа.
Нокс нямаше намерение да го лъже, затова не каза нищо.
— Слушай един съвет от мен — каза Козловски. — Китайците разполагат с най-съвременна система за разпознаване на лица. На излизане от страната стой далеч от летищата и гарите и гледай да бъдеш с наведена глава, когато си навън по улиците. Вече си маркиран, Нокс. На твое място бих се изнесъл оттук възможно най-бързо, докато все още можеш.
— Онези типове бяха монголци, а не китайци — отвърна Нокс и се замисли дали не го бяха проследили след излизането от рибния пазар именно чрез системата за разпознаване на лица. — Бяха наети биячи, работещи за някой
Козловски задържа телефона настрана от лицето си, докато се опитваше да се успокои. След малко отново го долепи до ухото си, а Нокс все още говореше…
— Я повтори! — помоли Козловски.
— Видеокамера. Скъпа, но доста поочукана играчка, която все още може да възпроизвежда съдържанието, записано на нея. Мислех си, че ще представлява интерес за теб. На камерата има табелка с надпис: „Собственост на «Роуд Уорти филм & видео», Глендейл, Калифорния“.
— Да. Наясно съм, че е била открадната — отбеляза Козловски.
— Това е Китай. Мислех си, че ще можем да се споразумеем — предложи Нокс.
— Слушам те.
— Трябва ми подсигурен маршрут за четирима за напускане на Китай.
От другата страна на линията последва дълго и колебливо мълчание.
— Американското правителство няма практика да… — започна Козловски.
— Или се интересуваш, или не. Трябва ми за днес. Надвечер, може би дори през нощта. Можеш ли, или не можеш? — попита направо той.
Козловски бе поработил здраво, за да си изгради кариера, която в днешно време бе прераснала предимно в попълване на документи и доклади и изпращане на имейли, а някога работата му бе включвала изпълнение на секретни задачи по най-опасните места в Найроби и Делхи. Господи, колко много обичаше работата си като оперативен агент! Но бракът и детето го бяха накарали да стане по-внимателен към живота и кариерата си, а за него това представляваше една професионална трагедия…
Понякога завиждаше на Нокс за опасностите и разбираше важността на собствената си роля, но въпреки това му липсваше желание да се лиши от удобствата на досадните часове писмена работа, които го бяха довели дотук — четири години преди ранното пенсиониране на 49 и с цял живот пред себе си. Но тази видеокамера и записаното на нея представляваха златна мина и главната му задача бе да разкрие изчезването на американския оператор.
— Ще се радвам да получа видеокамерата — каза Козловски.
— След като приятелите ми и аз се измъкнем оттук — отвърна Нокс.
Последва мълчание.
— Ако те арестуват, оставам без нищо. Нямаме сделка. Искам камерата. След това ще направя каквото мога.
Слабото припукване и смяната на интонацията допълнително подчертаха думите му.
— Може ли да се направи? — попита Нокс.
— Може да се уреди контакт, но какво ще стане… Ами нищо не мога да ти обещая. Това е Китай — напомни Козловски.
— Каква е уговорката? — попита Нокс.
— Ще ти дам един служебен номер на който да се обадиш. Официално е фирма за недвижими имоти. Мога да ти помогна с това.
Служебен номер. „ЦРУ“, осъзна Нокс.
— Е, обясни ми — съгласи се той.
— Първо ми кажи къде се намира камерата. Ще се заема с нея, след като се чуя с теб или след като ми се обадят, че си бил задържан от китайските власти. Но трябва да я видя преди това. Това са условията — каза Козловски.
Нокс му описа тясната уличка в мюсюлманския квартал. Обясни му, че ще е по-лесно лично да го заведе дотам.