Шанхайска афера

Пиърсън Ридли

— Това не е мое! — извика монголецът.

— Затваряй си устата! — изкрещя Шен в отговор. — Майчице, това са доста пари!

Инспекторът прецени количеството на око — трябваше да са повече от петдесет, шестдесет или седемдесет хиляди долара. Цяло състояние. Парите, които щеше да изработи до пенсия, в момента се намираха в ръцете му. Досега внимателно бе подбирал пътя на кариерата си, така че да стои далеч от всякакви подкупи, и просто чакаше да настъпи и неговият час. Вместо това, прецакваше системата, като си създаваше връзки с хора, които можеха да му бъдат полезни, но никога не се беше надявал на такова огромно количество пари…

Гърлото му пресъхваше само като си помисли за това. Помисли си и за това нещастно лайно на пода. Изкушението го завладя изцяло.

Освен това имаше и доста банкноти в местна валута — поне двеста хиляди юана.

Откри найлонова торбичка, в която бе прибран паспортът на монголеца, няколко семейни снимки и малко монголски пари. При паспорта бе прибрана и монголска полицейска значка.

Спря се за миг, щом я видя.

— Аха! — възкликна той. — Виждам, че двамата с теб сме братя!

Приседна на пода, заобиколен от парите, опиянен от тях. Главата на монголеца се намираше до нозете му.

— Нека те попитам нещо, братко — започна той. — Постави се на мое място. Представи си всичките тези пари, а ти си сам със заподозрения, който е нещастен похитител, нелегален чужденец и доколкото може да се съди по видеокамерата — много вероятно и убиец. Е? Би ли изчакал да се появи дългата ръка на закона, или по-скоро би се заел с въпроса собственоръчно?

Монголецът завъртя енергично глава и изруга.

— Само така, заради разговора, угоди ми и ми дай отговор — продължи Шен. — Какво би направил?

Погледна отново към парите. Заплатите му за пет години? За десет? За двадесет? Досега винаги бе отказвал подкупи, но в момента бе уцелил джакпота. Дали трябваше да предаде цялата тази огромна сума, и то само за да изчезне, а може би и той с нея, или просто да разчисти нещата след себе си? Можеше да направи компромис: да ги сподели с някой висшестоящ и да се подсигури, така че никой да не задава въпроси около ранното му пенсиониране.

— Имам едно предложение за теб… — обърна се Шен към монголеца. — Ти ще ми кажеш всичко, което знаеш, а след това двамата с теб ще се поразходим. Става ли, братко? Ще попътуваме малко с ферибота по Хуанпу. Ще идем на гости на един познат. А ако остана доволен от съдействието ти, ще те оставя на полицията в Пудон. Ако обаче не остана доволен… бог да ти е на помощ.

— Трябва да се обадя на един човек — каза монголецът. — Само едно обаждане и двамата ще бъдем богати, а ти дори ще получиш повишение. Обещавам!

— Обаждане ли?

— Да. До Пекин.

При тези думи кръвта на Шен Деши кипна във вените му. В какво се беше забъркал? Пекин?! Погледна още веднъж към парите и след това към мъжа пред себе си, чудейки се на кое от двете да вярва.

28.

17:40 часа

квартал Луан

Грейс вече беше успяла да овладее гнева си, а Данър спеше уморен на пода. Тя се приближи и приседна до Еди Лу, чиито ръце и глезени все още бяха пристегнати с пластмасови връзки. Прикривайки изцяло емоциите си, както всяко китайско дете бе обучавано още от съвсем ранна възраст, Грейс попита спокойно:

— Какво си направил, Еди?

— Хиляди извинения, Йойа Чу. Умолявам те да ми простиш. Аз обърках всичко, а най-вече посрамих честта на семейството ми. Заслужавам всяко наказание, което прецениш, че трябва да ми наложиш… — Беше

навел виновно глава и се взираше в шарките на килима.

— Кажи ми каквото имаш да казваш, преди да те предам на американеца и да му позволя да направи с теб това, което и аз смятам, че е справедливо.

— Всичко беше просто лош късмет, нищо повече. Беше случайност. Видях едно лице… Познат от доставките, които правех за господин Чи и за „Бертолд Груп“. Беше свързано с работата, която ти ми намери. Трябваше да си остане така. Xing xing zhi huo ke yi liao yuan — изрече той, което буквално означаваше: „И една искра може да подпали огън, който да изгори цялото поле“.

— Плащал си големи суми на монголеца — продължи Грейс.

Лу я изгледа шокирано, впечатлен от това, което тя знаеше.

— Да. И всичко е заради плика, който в момента се намира в задния ми джоб. Четиристотин хиляди долара! И всичко това само за едно число! — прошепна той.

— Число ли?

— Да, кълна се! Всички тези пари са само заради един-единствен плик. В него има само едно число и нищо друго.

Грейс измъкна червения хартиен плик от задния джоб на джинсите му, отказвайки да повярва, че събитията от изминалата седмица се дължаха единствено и само на някакво си число. Разгледа внимателно плика.

— Отворил си го — забеляза тя.

— Четиринадесет милиарда и седемстотин милиона — каза Лу. — Какво ли означава? Какво трябваше да направя с него? Веднъж щом влязоха в онази сграда, мъжът беше пребит. Биха го, докато се строполи. Казвам ти, загина… А другият, онзи човек от правителството, той просто гледаше…

— Какъв човек от правителството?

— Той пристигна с правителствена кола, видях регистрацията — беше обикновена синя табела, но със знака hu, а след него имаше буква „А“. Това означава правителствен автомобил, знаеш ги. Уплаших се! Направо бях ужасен! На никого не можех да вярвам. Обадих се на теб, Йойа Чу, на кого другиго? Все пак ти ми намери тази работа. Реших, че може би ти ще знаеш нещо. Не видя ли обаждането ми?

Еди Лу я погледна, а в очите му се четеше молба да получи обяснение. Но Грейс мълчеше…

— Втората пратка с пари — двеста хиляди долара. Казаха ми просто да приема един плик. Но онзи човек… Как само ме изгледа, докато му давах парите. Сигурно съм се издал по някакъв начин. Кълна се, той знаеше, че го бях видял как той и другият мъж убиха онзи. Не ме питай откъде е знаел!

„От видеозаписа“, помисли си тя. Точно както и Нокс бе разпознал Лу.

Едуард Лу звучеше така, сякаш всеки момент щеше да се разреве. Точно като малкия Еди, какъвто Грейс го помнеше — винаги зависим от по-големия си брат или от баща си, за да го измъкват от кашите.

— Тогава измислих историята — продължи Еди. — Трябваше да бъда отвлечен. Съдържанието на този плик щеше да ме направи много ценен за работодателя ми, със сигурност достатъчно ценен, за да даде за мен четиристотин хиляди долара. Щях да искам откупа и да върна дълговете на баща ми. След това естествено щеше да се разрази трагедията — всички щяха да смятат, че съм бил убит, а тялото ми така и нямаше да бъде намерено. Родителите ми щяха да си върнат бъдещето и достойнството пред хората, а аз щях да изчезна. Щях да отида в Австралия или в Америка — продължи той и й показа ръката си с липсващия пръст. — Е, планът ми не можеше да мине без жертви — допълни, погледна към спящия Данър и добави: — А тогава се появи той…