Шестият
Шрифт:
По гредите на верандата все още се виждаха парчета жълта полицейска лента, въпреки че огледите отдавна бяха приключили. На двайсет метра западно от къщата се издигаше двуетажен хамбар с дървен покрив, боядисан в зелено. В дъното на парцела се виждаха кокошарник и дъсчено заграждение, което изглеждаше твърде малко за конюшня.
— Кочина — сбърчи нос Мишел.
— Благодаря за уточнението — иронично я изгледа Шон. — А аз бях готов да приема, че тук са се отглеждали някакви малки кончета.
— Труповете в хамбара?
— Шест на брой.
Входната врата се оказа заключена, но Мишел се справи с нея за по-малко от минута.
Вътрешното разпределение беше просто. Бързо обиколиха стаите. Мишел издърпа една книга от вградената библиотека и погледна корицата.
— Господи! — намръщи се тя. — Не мога да разчета дори дума от това заглавие!
— Е, никой не твърди, че си гений.
— Благодаря за напомнянето.
— Семейни фотографии липсват, следи от конкретни занимания — също. Никакви дипломи, никакви доказателства, че този човек действително е живял тук.
— С изключение на книгите.
— Да, вярно.
— Всъщност това е къщата на родителите му. Може би личните му вещи са някъде другаде.
— Не. Пол спомена, че родителите им са купили фермата, след като са се оженили и преди раждането на момчето. Това е единственият дом, който е имал Рой… — Шон отново огледа обстановката. — Предполагам, че ченгетата са прибрали компютъра му, ако изобщо е имал такъв.
— Правилно предположение.
Насочиха се към хамбара. Вратата беше отключена. Отвориха и влязоха. Просторното помещение беше почти голо. Дървена стълба водеше към вътрешен навес за сено. Над работните маси край стената бяха окачени ръждясали инструменти. В дъното дремеше стар трактор „Джон Диър“.
Мишел насочи вниманието си към купчината пръст до лявата стена, широка около метър и половина.
— Това трябва да е лобното място — прошепна тя.
Шон кимна и тръгна към полузасипаната яма.
— А откъде са знаели къде да търсят? — попита Мишел.
— В материалите по делото е отбелязано, че полицията е получила анонимен сигнал.
— Колко удобно! А някой да си е направил труда да издири автора на сигнала?
— Може би са опитали, но са ударили на камък. СИМ карта за еднократна употреба или нещо подобно. Стандартна процедура на маниаците — разбира се, когато са и извършители на убийството.
Тя описа бавен кръг около мястото, оглеждайки го внимателно като някакъв рядък археологически обект.
— Значи все още не са ги идентифицирали. Може би са били обезобразени, без възможност за снемане дори на отпечатъци?
— Нищо подобно. Просто ги е нямало в базата данни. Понякога и това се случва.
— Кели Пол изглеждаше убедена в невинността на брат си.
— Полубрат — поправи я той.
— Но все пак близък роднина.
— В някои отношения тя ми се струва по-интересна от него. Забелязах, че тук няма нейни снимки. Както и че липсваха негови в нейния дом.
— При някои семейства е така.
— Вярно
— Ако трябва да бъдем честни, все още не сме чули дори една дума от устата на брат й. Тя също беше крайно сдържана по отношение на детайлите.
— Главно за собствения си живот, както вече отбелязах.
— Е, добре, видяхме лобното място — каза, оглеждайки се Мишел. — А сега какво?
Шон пристъпи към работната маса и се зае да разглежда старите инструменти върху нея.
— Нека приемем, че са му скроили номер. Но как са докарали и закопали тук цели шест трупа? Възможно ли е това да остане незабелязано?
— Първо, не бива да забравяме, че мястото е крайно затънтено. Второ, Рой не е бил постоянно тук. Работел е извън къщата, освен това често е пътувал до Вашингтон. Поне такива са сведенията, с които разполагаме.
— Добре, ясно. Не е било трудно да му заложат този капан. Но остава въпросът защо.
— В смисъл защо са си направили този труд, в случай че той наистина е бил незначителна брънка в могъщата държавна машина за събиране на данъци?
— Възможните отговори са два. Или става въпрос за нещо в живота му, за което все още не знаем — нещо, което оправдава наличието на цели шест трупа, или…
— Или не е бил незначителна брънка, а нещо много повече. Лично аз съм склонна да приема второто. Сестра му спомена за изключителните му умствени способности. А това може би е важно за определени хора или цели институции.
— И аз мисля така, особено ако прибавим честите му пътувания до Вашингтон и факта, че ФБР проявява необичаен интерес към делото. — Шон изтупа ръцете си и добави: — Ще се наложи да направим допълнителни проверки, най-вече в бившата служба на Рой.
Излязоха от хамбара в мига, в който на алеята спря джип, от който изскочиха двама мъже в костюми.
— Мога ли да попитам какво търсите тук? — извика единият.
— Можете — хладно отвърна Шон. — Но само след като се представите.
Двамата показаха някакви значки и побързаха да ги приберат обратно.
— Не успях да прочета имената и длъжността ви — все така хладно рече Шон. — Опитайте още веднъж, но по-бавно.
Вместо значките в ръцете на непознатите се появиха пистолети.
— Ние сме федерални служители. Незабавно напуснете това място!
Шон и Мишел показаха документите си и обясниха, че са получили разрешение за оглед от полицията и районния прокурор.
— Това изобщо не ме интересува! — тръсна глава единият от агентите. — Махайте се от тук! Веднага!
— Ние разследваме този случай от името на защитата. Имаме право да сме тук.
— Между другото, как разбрахте за присъствието ни? — подхвърли Мишел, докато вървяха към джипа й.
— Моля? — обърна се да я изгледа агентът.
— Наоколо е абсолютно безлюдно. Не срещнахме никакви коли. Как разбрахте, че сме тук?
Вместо отговор мъжът отвори вратата на джипа и й махна да влиза.