Шестият
Шрифт:
— Да? Разбира се, ще почакам…
Миг по-късно в ухото му прозвуча познатият глас. Пое си дъх и каза:
— Благодаря, че ми отделихте от времето си, господин президент.
Разговорът беше кратък. Съгласно предварителната договорка щеше да продължи не повече от пет минути. Сегашният обитател на сградата на Пенсилвания Авеню 1600 не би му отделил дори толкова, ако Питър Бънтинг не беше толкова важен играч в разузнавателната общност.
— За мен е чест и удоволствие да служа на родината, сър — рече Бънтинг. — Давам ви своята дума, че всички набелязани цели ще бъдат реализирани
След което преминаха към детайлите.
Таймерът на телефона изщрака. Петте минути бяха изтекли. Бънтинг каза „дочуване“, върна слушалката на мястото й и погледна асистентката си.
— Още когато се обади президентът, вие бяхте наясно, че целта е постигната, нали? — подхвърли тя.
— Мислиш ли?
— Защо, не е ли така?
— На практика удължихме падането си, нищо повече.
Изчака я да напусне кабинета, качи крака на бюрото и преплете пръсти на тила си. Познаваше лично стотици анализатори на разузнавателни сведения — умни хора, завършили най-добрите школи за специалисти. Хора, чиято трудова дейност можеше да започне и да свърши с наблюдението на определен квадрант над въздушното пространство над някоя близкоизточна държава, със следенето с неотклонно внимание на комплект от почти идентични спътникови снимки, докато косата им побеляваше и кожата им се набръчкваше от годините. Отлични специалисти и добри хора, които прилежно изследваха своята частица от огромната картина. Но само толкова. Нямаше как да обхванат цялата пъстроцветна дъга на разузнавателната дейност.
За разлика от тях Едгар Рой беше специалист във всички области. Задачата му беше да знае всичко и той се справяше. Бънтинг не се надяваше да открие друг като него.
Такъв генетично програмиран индивид просто не съществуваше. С перфектна памет и смайваща способност да подрежда късчета от мозайката. Ех, ако Рой можеше да живее вечно!
Телефонът изжужа.
— Какво? — ядосано попита той. Поколеба се за миг, после добави: — Добре, нека влезе.
Беше Ейвъри. Най-после прилично подстриган, но отново с лош вкус по отношение на облеклото. Приличаше на махмурлия след ергенско парти, който беше спал с дрехите. Но иначе беше умен. Не до нивото на Е-класата, но много полезен.
— Виждам, че си се върнал от Мейн.
— Едва тази сутрин. Преди две вечери проследих Карла Дюкс до дома й. Трябваше да изясним някои неща.
— Е? Изяснихте ли ги?
— Не, защото забелязах, че имам опашка.
— Какво? — изправи гръб Бънтинг. — Кой беше?
— Беше тъмно и не успях да го огледам добре. За малко не го прегазих, докато се опитвах да избягам. — Замълча за момент, после добави: — Мисля, че беше онзи частен детектив, Шон Кинг.
— Кинг? Какво е търсил там?
— Вероятно е следил Дюкс, мен, а може би и двамата.
— Той видя ли те?
— Може би. Но съм сигурен, че нямаше възможност да различи чертите ми.
— Дали е записал номера на колата ти?
— Вероятно. Но аз веднага го смених с фалшив. Няма да стигне доникъде.
— Впечатлен съм, Ейвъри.
— Благодаря, сър. Исках да бъдете информиран.
— Това ли е всичко?
— Всъщност не — нервно преглътна Ейвъри. — Работата със Стената е на ръба
— Това вече го знам. Мобилизирах двама бивши Е-петици, а след срещата с Фостър успях да си уредя телефонен разговор с президента. Току-що го проведох. Надявам се, че успях да го обнадеждя. Това ще ни даде малко допълнително време. А ако Фостър направи опит да ме отстрани, неминуемо ще изпадне в глупаво положение.
— Това няма да е за дълго — поклати глава Ейвъри.
— Естествено.
— Но ако Едгар Рой бъде оправдан, проблемите ни ще бъдат решени. Веднага ще го върнем на работа.
Бънтинг стана и се приближи до прозореца с ръце в джобовете.
— Може и да не стане — процеди той.
— Защо?
— Нима си въобразяваш, че правителството на САЩ ще допусне процес срещу Рой? — рязко се обърна Бънтинг.
Ейвъри смутено преглътна.
— А има ли алтернатива? — попита той.
Бънтинг отново се обърна към прозореца и проследи с поглед ято птици, потеглило на юг.
Ех, ако можех да летя, помисли си той. Веднага бих се махнал някъде надалеч, без да поглеждам назад.
— Какво мислиш, Ейвъри? — подхвърли през рамо той.
— Ще го убият ли? — отвърна с въпрос помощникът му.
Бънтинг се върна зад бюрото и смени темата.
— Значи Кинг те е проследил преди две вечери в Мейн, така ли? Ами Максуел?
— Не беше с него.
— А какво правиха след това?
Ейвъри отстъпи малка крачка назад.
— Наблюдението беше прекъснато за известно време, но вече е възстановено — отвърна той.
— За колко време е било прекъснато? — отново се надигна от стола Бънтинг.
— Няколко часа.
— По-точно, Ейвъри! — щракна с пръсти Бънтинг.
— За осем часа и четири минути. В момента пътуват, най-вероятно към фермата на Рой.
— А не мислиш ли, че през тези осем часа те са отскочили до място, което със сигурност би улеснило задачата ни?
— Възможно е, сър. Но моята работа беше друга.
— Добре. От този момент нататък твоята работа е да осигуриш непрекъснато наблюдение. — Бънтинг замълча за миг, после попита: — А шестте трупа във фермата?
— Да?
— Не е ли странно, че нито един от тях не е идентифициран? — Изражението му говореше, че това не е странно, а абсолютно невъзможно.
— Да, така е — кимна Ейвъри. — Личните им данни би трябвало да се съхраняват някъде.
— Но има и още нещо.
— Сър?
— Бройката.
— Бройката ли?
— На труповете. Хайде, върви да си вършиш работата.
Ейвъри се оттегли с озадачено изражение на лицето.
Бънтинг се върна на мястото си, завъртя се заедно със стола и отново погледна навън.
Шест трупа. Не четири, не пет, а точно шест.
По принцип беше човек, който обича играта с числа. Изпитваше силно влечение към статистиката, анализите и заключенията, опиращи се на солидни данни. Но числото шест започваше да го плаши. Никак не го харесваше.
Шест трупа. Програмата Е-шест.
Твърде подозрително, за да бъде съвпадение. И твърде близо до истината.
Май някой си играеше с него.
28