Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
— Харесваш разузнавачите, значи.
— Винаги ги надушвам.
Холис се усмихна.
— Никога не съм се омъжвала, нито пък съм била сгодена. Следващия месец ставам на двайсет и девет — добави тя.
— Ще ме поканиш ли на партито в твоя отдел?
— Разбира се.
— А родителите ти? — попита той.
— Те все още живеят в къщата ни в Сий Клиф. Баща ми е банкер, майка ми — учителка. От верандата ни се вижда пристанището и през лятото седят на нея и наблюдават лодките. Много е красиво и те са безкрайно щастливи заедно. Може някой ден да се отбиеш у дома.
Холис
— А имаш ли братя или сестри?
— Имам по-голяма сестра. Разведена е и живее у дома. Имам племенник и племенничка. Родителите ми им се радват. Искат да се оженя и да се установя някъде по-наблизо до тях. Гордеят се с моята кариера в дипломатическия корпус, но не са много въодушевени от сегашното ми назначение. Особено майка ми. Тя е развила фобия по отношение на Русия.
— Според мен имаш вид на човек, който може сам да се грижи за себе си. Знаеш ли, в средата на 50-те години баща ми бе назначен на Лонг Айлънд — във военновъздушната база Мичъл. Смътно си го спомням.
— Да. Вече е затворена.
— Знам — отговори Холис. — Какво стана с онова място?
— Дадоха го на университета Хофстра и на един общински колеж. Върху част от земята построиха стадион, където играят „Лонг Айлънд“. Обичаш ли хокей?
— Не. Подобно на родителите си и аз не съм много типичен американец. Нелепо е, имайки предвид, че съм посветил живота си в служба на държавата. Патриот съм, но не се вмествам в рамките на общия модел на американския начин на мислене и култура. Години наред смятах, че Йоги Беър и Йоги Бера са един и същи човек.
Тя се засмя.
— Значи няма да минеш успешно теста наш — ваш, ако някой те попита кой играе нападател в „Мете“? Не можеш да минеш дори за американец, какъвто си всъщност.
— Да, не мога. Страхувам се, че ще ме застрелят на място.
Лиза наля и последното вино в чашите.
— Е, сега вече знаем по нещо един за друг — погледна тя Холис.
— Да. Радвам се, че имахме възможност да поговорим.
— Какво, за Бога, е това? — попита Холис, след като донесоха обяда.
— Това е довта — супа, приготвена от кисело мляко и ориз. Тази кухня е близка до турската, по-сложна е и изисква повече майсторство, отколкото славянската. А онова кравайче в чукнатата отстрани синя чиния се нарича „голубец“* — и тя се засмя.
[* Сарма (рус.). — Б.пр.]
Засмя се и Холис. Започнаха мълчаливо да се хранят. Донесоха им още блюда с доста подправки в ястията. Пиеха московска бира. Холис погледна часовника си.
— Имаш ли време да видим Траурния влак? — забеляза погледа му тя.
— Кое?
— Локомотива и вагона, с които е било докарано тялото на Ленин в Москва. Изложен е за посетители на Павелецката гара.
— А, онзи влак. Ще мина да го видя.
— Само се пошегувах. Не ходя и по такива места като музея на Маркс и Енгелс — каза Лиза.
— Това, че се опитват да създадат нова светска религия на мястото на старата, която унищожиха, е някак си нелепо. Но ако наистина си свободен днес следобед, можем да отидем някъде.
— Разбира се. Искаш ли да излезем извън града за малко?
— Не се шегувай.
— Не се шегувам —
— Къде, как?
— Трябва да ходя до Можайск по работа. Имам пропуск и на твое име.
— Наистина ли? С удоволствие ще дойда. По каква работа?
— Лоша, Лиза. Грегъри Фишър лежи в моргата на Можайск.
Лиза спря да дъвче, загледана вторачено в масата. Преглътна с усилие и каза:
— О, Боже мой, Сам! Горкото момче…
— Все още ли ти се идва?
Тя кимна.
Съдържателката им донесе силно турско кафе и меденки. Холис изпи кафето си. Лиза седеше и не проговаряше. Запали цигара и се обърна към Холис:
— Той… да не се е опитвал да избяга, или пък…
— Не. Казаха, че на път към Москва е катастрофирал преди отбивката за Бородино. Следователно изобщо не е пристигал в хотел „Русия“.
— Лъжат.
— Както и да е, това си е тяхната страна. Ще ти обясня подробностите в колата. Но искам да те предупредя, че ако дойдеш с мен, не мога да гарантирам безопасността ти.
— Безопасността ми?
— Мисля, че в КГБ са доволни, че са разрешили проблема. Едва ли смятат за необходимо да инсценират още една катастрофа. От друга страна, логиката им е съвсем различна от нашата, следователно са непредсказуеми.
Тя кимна.
Знаят, че ти си приела обаждането на Фишър — добави Холис. — И знаят, че името ти е на пропуска. Това не те превръща задължително в мишена, но човек никога не може да бъде сигурен какво са замисляли те. Все още ли ти се идва?
— Да.
— Защо?
— А защо отиваш ти, Сам? Тая работа е за някой от Консулския отдел.
— Ще слухтя насам-натам. Досещаш се, нали?
— И затова ли съм облечена в тъмни, всекидневни дрехи, а ти носиш пистолет на глезена си?
— Точно затова.
— Ами… ще ти помогна в разузнаването. Приятно ми е да бъда с теб. Благодаря.
— Пак заповядай. Освен това мисля, че още от самото начало бях вътре в играта, не си ли съгласен?
— Да, така е. — Той се изправи и остави шест рубли на масата. — Е, храната никак не бе лоша. На това място цари някаква задушевност и няма подслушвателни устройства, както в хотел „Прага“ или в някой друг от реномираните московски хотели. Две звезди и половина!
— Благодаря за чудесната ти компания — изправи се тя. — Следващия път ще черпя аз.
— Следващия път ще избирам аз.
— Можеш ли да намериш по-задушевно място това тук?
— Ти кажи — отговори Холис. — Знам едно свърталище на КГБ.
— Майтапиш ли се?
— Не.
— Чудесно! Ще ме заведеш там.
Излязоха от ресторанта и за пръв път от дълго време насам Холис почувства, че е с повишено настроение.
9.
След като повървяха по улица „Арбат“, Сам Холис и Лиза Роудс стигнаха до площада със същото име. Минаха покрай статуята на Гогол и се насочиха към входа на метростанция „Арбатска“ с козирка във форма на звезда в другия край на площада. Ресторант „Прага“ се намираше отляво и пред входа му все още имаше дълга опашка от хора, които чакаха, за да обядват. В северния край на площада се виждаше сградата на телеграфо-пощенската централа, построена от бетон и стъкло.