Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
Той продължи да върви към другия край на двора. Стигна до жилищните сгради, намери вратата на Лиза Роудс и натисна звънеца. Тухлените постройки за несемейни бяха тесни, на три етажа. На първия етаж, където в Щатите обикновено се намираше гаражът, тук имаше перално помещение и килер. От малко антре стълби водеха нагоре към всекидневната, трапезарията и кухнята. На третия етаж имаше една или две спални, а в някои къщи, в зависимост от ранга на служителя, имаше и кабинет или домашен офис. Лиза живееше в жилище с една спалня. Холис чу стъпките й по стълбите
— Здравейте! — усмихна се тя. — Помислих си, че сте се затичали към мен с пълна пара, после видях момчетата.
— Чакахте ли ме?
— Не, просто проверявах как е времето. Какво изпуснахте на тревата?
— Портфейла.
— О… — Лиза излезе през вратата и се завъртя. — Така достатъчно всекидневно ли изглеждам?
Холис я огледа. Беше с боти, с черни джинси и тъмносиньо ватирано яке, което руснаците наричаха „ватник“. Изпод яката й се подаваше черно поло като неговото.
— Много добре — каза той.
— Ще ми обясните ли защо поискахте да облека тъмни дрехи?
— Защото съм фаталист. Хайде да тръгваме.
Тръгнаха по пътеката, която минаваше покрай жилищните сгради и водеше към изхода в задния край на комплекса. Тя каза:
— Питам сериозно, Сам… Може ли да си говорим на ти?
— Разбира се.
— Защо тъмни дрехи?
— Ще ти кажа по-късно.
Излязоха през задната врата, където се намираха войнишките постройки, и самотният патрул ги поздрави. Холис приближи милиционерската будка на тротоара и поздрави на руски двамата съветски младежи. Отговориха му доста студено.
— Когато се приберете от дежурство, предайте на двата поста, които бяха на главния вход снощи, че полковник Холис им се извинява, че не е реагирал както трябва — каза той.
Те замълчаха, после единият отговори:
— Непременно ще им предам, полковник.
— Лек ден!
Холис и Лиза тръгнаха по улица „Деватински“.
— За какво става въпрос? — попита Лиза.
— Малко се поядосах, когато ми поискаха паспорта. Просто случилото се в хотел „Русия“ ми дойде много.
— Добре беше, че се извини.
— Военната коректност го изисква. — После Сам добави: — Освен това не искам тия копелета да смятат, че могат да се доближат до мене.
Продължиха по улица „Чайковски“, където преди бе старото посолство.
— Къде ще отидем да обядваме? — попита Лиза.
— В ресторант „Прага“.
— Тогава да минем по улица „Арбат“. Трябва да спра там за малко. Свиха надясно и закрачиха по широкия булевард.
— За разлика от обикновено днес има слънце — каза Лиза.
— Да.
— Често ли ходиш в „Прага“?
— Не.
— Чел ли си наскоро някоя хубава книга?
— Не се сещам.
— Някой ми бе споменал, че си бил свален в Северен Виетнам.
— Точно така.
— Но не са те пленили.
— Не, паднах в морето и ме спасиха.
— Тая работа с майор Додсън има по-особено значение за теб, нали?
— Може би да.
— Май не си на „ти“ със структурата на сложните изречения, а?
— Зависи от темата
— Съжалявам.
Повървяха малко в неловко мълчание. После пресякоха улица „Чайковски“ завиха по „Арбат“ при внушителната сграда на Министерството на външните работи — още един сталински небостъргач с островърхи кубета и кулички.
— Влизал ли си някога там? — попита Лиза.
— Няколко пъти.
— Как изглежда отвътре?
— Била ли си някога в сградата на Държавния департамент?
— Да.
— Е, точно така изглежда и съветското външно министерство, само дето бръщолевенето е на руски.
Вървяха по „Арбат“, отскоро превърната в първата и единствена търговска улица за пешеходци в Съветския съюз. Беше съботен ден и наоколо имаше стотици хора, всички с големи чанти. Улицата бе покрита с тухлени павета. Тук-там млади дръвчета се опитваха да пуснат корени в големи бетонни саксии. По цялата й дължина се виждаха пейки, декоративни улични лампи и саксии с цветя.
Понякога сравняваха „Арбат“ с Лефт Банк или Джорджтаун, с Гринидж Вилидж или Сохо. Но Холис смяташе, че „Арбат“ си беше „Арбат“ — уникално място, където човек можеше да се докосне до един изчезнал свят, който не е бил добре познат, докато е съществувал. Настоящият режим се опитваше да запази наследството на „Арбат“, като ремонтираше красивите сгради и реставрираше фасадите на някои магазини, доста шикозни за времето си. Въпреки че Холис не можеше да разбере с каква цел прави това правителството в едно общество, което не намира нищо в шикозността, изискаността, туризма или потребителството. Навярно това поведение се обясняваше със слабо прокрадваща се буржоазна сантименталност, макар Холис да не го вярваше.
— Харесва ли ти тук? — обърна се той към Лиза.
— Донякъде. Но е прекалено излъскано, ако разбираш какво искам да кажа.
— Виждала ли си неизлъсканите части на „Арбат“?
— О, да. Познавам всяко кътче, останало от старата Москва.
— Така ли?
— Подготвям фотографски очерк.
— Интересно! Това хоби ли ти е?
— Може да се каже. Искам да го публикувам.
— Успех! Ти русофил ли си?
Тя се усмихна смутено.
— Да, малко. Харесвам хората, езика, старата Русия…
— Няма нужда да се оправдаваш. Няма да те арестувам.
— Ти се шегуваш, но човек трябва да внимава какво говори и на обществени места, и на четири очи по този повод.
— Зная.
Те минаваха ту от едната, ту от другата страна на улицата, зяпайки по витрините. Повечето магазини бяха специализирани: „Свет“ — магазин за осветителни тела, „Аптека“ — за лекарства, и така нататък. Имаше и снекбарове, и колички за сладолед, наричани от руснаците „магазини за здравословна храна“, в които се продаваха предимно млечни продукти. Пред един от тях Холис видя дълга опашка от жени, деца и бебета в колички, което означаваше, както бе научил вече, че току-що са докарали прясно мляко. Лиза спря пред една сергия на улицата и купи букет хризантеми от жена в бяла престилка.