Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
Мъжът мълчеше. Отвориха се още няколко врати и на калната пътека излязоха и други хора.
Холис се огледа. От двете страни на пътя имаше по около десетина изби, а зад тях се виждаха кочини и кокошарници. Около всяка градина имаше ограда, а в ъгъла на всеки двор — външна тоалетна. На десетина метра надолу по пътеката се виждаше един-единствен кладенец с ръчна помпа. Цялото място изглеждаше невероятно запуснато и на този фон селата около Москва му се сториха процъфтяващи.
Около Холис, Лиза и жигулито вече се бе насъбрала тълпа от около петдесетина души — мъже, жени и деца. Холис каза на Лиза на английски:
— Кажи им, че идваме
Тя го погледна, едновременно ядосана и разтревожена, после се обърна към мъжа, който бе излязъл пръв.
— Колата ни нещо се повреди. Можете ли да ни подслоните за през нощта?
Селяните се спогледаха, но за голямо учудване на Холис никой нищо не каза. Най-после селянинът, към когото се обърна, проговори:
— Искате да спите? Тук?
— Да.
— Недалече оттук има държавно стопанство. Там ще има свободни места, защото реколтата вече е прибрана.
— Мисля, че колата няма да издържи дотам. Тук има ли телефон или някаква кола? — попита Холис.
— Не. Но мога да изпратя някое момче с колело дотам.
— Не искаме да ви създаваме такива главоболия — каза Холис, а гласът му прозвуча толкова любезно, че сякаш изненада мъжа. — По-добре аз и жена ми да останем тук, при вас.
Холис се вгледа внимателно в лицата на хората. Бяха грубовати, кожата им бе напукана и имаше цвета на земята, върху която стояха. Дрехите им не се различаваха кой знае колко от дрипави парцали, а подплатените им ватники съвсем не бяха така чисти като ватника на Лиза. Мъжете бяха брадясали, а жените съчетаваха оная необикновена руска комбинация от дебели тела и изпити лица. Половината от зъбите им бяха почернели или изобщо липсваха и от мястото, където стоеше, Холис долавяше киселата миризма на пот, смесена с миризмата на водка. „Господи, помисли Холис, това реалност ли е?“
— Може би идеята ми не бе много добра. Искаш ли да си тръгваме? — каза Лиза на английски.
— Вече е твърде късно. — Той се обърна към мъжа. — Ще ви платим за нощувката.
Мъжът поклати глава.
— Не, не, но ще ви продам малко масло и марули, а в Москва ще можете да изкарате доста повече пари от тях.
— Благодаря — каза Холис. — Ще преместя колата, за да не пречи на движението. — Той се обърна към Лиза. — Върви да се запознаеш.
Холис се качи в колата и я подкара надолу по пътя към купа сено, която бе мярнал на идване. Паркира жигулито така, че да не се вижда от пътя, взе куфарчето си и излезе. Върна се при хората и завари Лиза да бърбори с тях.
— Нашият домакин се казва Павел Фьодорович, а това е жена му Ида Агарьова. Всички са впечатлени от нашия руски — обясни Лиза на английски.
— Каза ли им, че си графиня Путятова, а навярно те са твоя собственост?
— Не се заяждай, Сам.
— Окей.
— Освен това разбрах, че мястото се нарича Яблоня — ябълково дърво, и е едно от селцата на голямото кооперативно стопанство, наречено „Червен пламък“. Административният център е на около пет километра на запад. В него не живее никой, но в тракторния навес има телефон. Утре сутринта там ще има монтьори и ще можем да използваме телефона.
— Много добре. Повишавам те в чин капитан.
Холис се представи като Джо Смит.
— Наричайте ме Йосиф — каза той.
Павел ги запозна с двайсетината семейства в селото, включително сина си Михаил — шестнайсетгодишно момче, и дъщеря си Зина, която бе година-две по-голяма от него. Докато ги представяше,
— Жена ми е уморена — каза той на Павел.
— О, да. Последвайте ме.
Той поведе Холис и Лиза към избата си, без да ги попита за багажа им. Това означаваше, че те или знаеха, че двамата бягат от някого, или вземаха куфарчето му за багаж.
Влязоха в предната стая на избата, която се оказа кухня. Вътре имаше печка за отопление и готвене с дърва, а около нея бяха разхвърляни 5–6 чифта ботуши. В ъгъла имаше маса и столове, сковани от чам, а по дървените стени висяха тенджери и тигани. На отсрещната стена бяха подпрени два кални велосипеда. Съвсем неестествено изглеждаше хладилникът, включен в контакт на тавана, от който висеше една-единствена крушка без абажур. На другата маса, разположена между печката и хладилника, имаше корито, пълно с мръсни съдове. Холис видя на пода тиган с каша от черно брашно и си спомни едно селско стихче:
Щи да каша, пища паша.
Зелева чорбица и каша
са нашата храница.
Павел измъкна два стола.
— Седнете, седнете.
Холис и Лиза седнаха.
— Водка. Чаши — изломоти Павел на жена си.
Вратата се отвори и в стаята влязоха мъж и жена с момиче на около 15–16 години и едно по-малко момченце. Жената остави на масата купа с краставици и се дръпна настрани с децата. Мъжът седна близо до Холис и се усмихна. Влезе още едно семейство и сцената се повтори. Жените стояха прави около стените, а яките им ръце бяха скръстени на гърдите — като сиамски слуги, готови да се размърдат, ако някой поиска нещо. Децата седяха на пода до нозете на майките си. Ида даде на някои от тях кисел — гъста напитка, приготвена от сок от круши с картофено брашно. Мъжете — вече около петнадесет — седяха около масата на столове, които децата бяха донесли отнякъде. Лееше се водка, а някой донесе и американско бренди. Всички пиеха от изпочупени и не съвсем чисти кафени чашки. Масата се отрупа със закуски — руския еквивалент на ястия за коктейл, предимно нарязани зеленчуци, купа с варени яйца и солена риба. След втората водка Холис се обърна към Лиза:
— Това означава ли, че и ние ще трябва да ги поканим на коктейл?
— Чудесно, невероятно изживяване! — отговори Лиза развълнувано.
— Да, наистина е така — замисли се Холис.
Той протегна чашата си и някой моментално му я напълни с водка. Нямаше много приказки, повечето от репликите бяха молби да се подаде тая или оная купа или бутилка. Вонята наоколо бе непоносима, но след четвъртата водка Холис като че ли вече не я усещаше.
— Точно затова пият.
— Защо?
— Убива обонянието им.
— Убива и болката — каза Лиза. — Притъпява разума, унищожава тялото, и накрая ги убива. Дали щяхме да бъдем по-различни от тях, ако се бяхме родили в това село?
Холис огледа безизразните загорели лица, безформените тела, празните очи и напуканите ръце.
— Не знам. Знам само, че тук нещо не е в ред. Виждал съм селяни в Азия, които живееха и изглеждаха по-добре.
Лиза кимна.
— Тези хора, както и техните прадеди, се третират зле от господарите им. А и трябва да се има предвид руската зима. Тя винаги взима своя данък от тялото и духа.