Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
— Коя е по-бърза — чайката или жигулито? — попита Лиза.
— Не питай.
— Нямаш друго оръжие у себе си, нали?
— Тук, на откритото, могат доста лесно да ни убият.
— Не е чак толкова лесно. Може би просто искат да се уверят, че ще стигнем до стопанството без каквито и да е инциденти?
— Може би.
В действителност Холис не можеше да разбере какво точно им готвят. Съжаляваше, че изхвърли пистолета, но според съветските закони той бе криминален престъпник, а криминалните престъпници винаги унищожават доказателствата. И наистина, ако хората в чайката намереха неговия „Токарев“,
Лиза прегледа плика, пълен с документи и чекове, които Буров им даде.
— Дори и да са убили онова момче, много са коректни по отношение на закона.
— Само когато им отърва. Усети ли, че полковник Буров се притесняваше за майор Джак Додсън?
— О, да. Майор Додсън е все още на свобода с рублите и картите на Грегъри Фишър.
— Точно така. И ако майор Додсън успее да стигне до посолството, закъдето, предполагам, е тръгнал — добави Холис, — тогава върху вентилатора ще се изсипят тонове лайна и ще се разхвърчат чак до Вашингтон. Само след седмица всички ще си бъдем у дома и тук ще остане само портиерът да изпълнява ролята на шарже д’афер.
Лиза не каза нищо.
На три километра след града Холис и Лиза забелязаха огромна дървена табела, забита на два кола, с името на совхоза. Под него се четеше въодушевено обещание: „Ще се борим да преизпълним плановете на Централния комитет.“
— Е, съдружник, добре дошъл в Мързеливото червено революционно октомврийско ранчо — каза Лиза.
Холис леко се усмихна и зави по чакълестия път, после продължи към стопанството. Вече се различаваха множество голи дървени селскостопански постройки, ръждясали навеси и бетонна сграда на три етажа, за която Холис реши, че е комуната, където живеят селскостопанските работници и техните семейства, бекярите и приходящите работници и механици — всички под един покрив. Апартаментите се състояха от самостоятелни всекидневни и спални, но кухните, трапезариите, тоалетните и баните бяха общи. Според Холис в тия панелни сгради, издигащи се сред кооперативните блокове, имаше нещо от „Смелия нов свят“, имаше нещо неестествено у хората, които ги обитаваха, без да имат собствен двор или градина, у хората изкачващи се пеш по стълбите до квартирите си.
Лиза погледна назад:
— Фаровете на чайката също свиха по тоя път… Току-що светлините на колата изгаснаха.
Холис мина покрай комуната и забеляза малката тухлена постройка, за която Буров ги бе осведомил, че е административната сграда. Един от прозорците светеше. Холис изгаси фаровете, мина покрай сградата и продължи нататък.
— Не мислиш ли, че това може да е клопка? — попита Лиза.
— Твърде е възможно.
— А сега какво ще правим?
— Нашето малко жигули няма големи шансове по главното шосе, но тук, по черните пътища, ще можем да се измъкнем от чайката — отвърна Холис.
— Това още едно нарушение на пътния лист ли ще бъде?
— Твърде е възможно.
Не беше достатъчно светло, но Холис успяваше да следва мръсния чакълест път по заобикалящите ниви на славния руски чернозем.
— Изгубихме чайката. Но за съжаление и ние се изгубихме.
— Шегуваш ли се?
— Някъде назад не видя ли мотелчета?
— Да, много назад. На разстояние две години и 18 хиляди километра. Но, Сам, ти наистина знаеш как да осигуриш чудесни развлечения на една жена. Позволи ми следващия път аз да платя обяда.
— Радвам се, че не си изгубила чувството си за хумор, госпожице Роудс, колкото и да е блудкаво. Е, все пак според мен по-добре е да си се изгубил, от колкото да си мъртъв. Смятам да спим под някой навес и да изчакаме да се съмне.
Лиза спря отоплението и свали прозореца.
— Навън температурата е почти под нулата, а все още е само девет часът.
— Да, наистина е малко студеничко. Взела ли си си гащи с крачоли?
— Сам, трябва да намерим някакъв подслон. — Тя се замисли за момент, после продължи. — Според мен вече сме доста далеч от онова държавно стопанство. Ако случайно открием колхоз — може селяните да ни приютят за някоя и друга рубла. Само да не задават въпроси.
— Да не задават въпроси? Тук, в Русия?
— Колективните стопанства се различават от държавните. В колхоза ще усетиш гостоприемството на руския селянин. Имам им доверие.
— Та ти никога не си ходила по селата! Откъде знаеш, че селяните са дружелюбни?
— Инстинктът ми подсказва.
— Мисля, че си чела твърде много руски романи от XX век. — Той сви рамене. — Е, добре. Ще ти се доверя. — После добави. — Желанието ти да видиш руско село ще се изпълни по-скоро, отколкото очакваше.
Пътят бе силно изровен от селскостопански машини. Изобщо нямаше чакъл, а само пръст и пепел. Движеха се на запад и след петнайсет минути на хоризонта се появиха електрически стълбове. Подкараха към тях и стигнаха до първата изба на едно малко селце. Холис намали скоростта и каза:
— Не се виждат никакви светлини. Всичко е тъмно.
— Минава девет часът, Сам. Те са уморени. Нали са селяни. Това не е Москва.
— Вярно. В Москва си лягат в десет. — Холис спря колата и надникна през прозореца. — Струва ми се, че завихме наляво към миналия век.
Той изгаси мотора и двамата се заслушаха в мъртвата тишина. Холис слезе от колата и се огледа. Като по-голямата част от селска Русия, и това селце се перчеше, че има електричество, но Холис не видя никакви телефонни жици, никакъв автомобил, нито дори постройка, достатъчно голяма да бъде гараж. Селото беше просто добре изолирано.
— Очевидно не възнамеряват да показват това място на чужди високопоставени личности — каза Холис.
Предният прозорец на една от избите светна, а след него се появиха още няколко светлинки. Отвори се врата и на калната пътека излезе мъж.
— Говори ти — обърна се Холис към Лиза.
Мъжът се доближи и Холис видя, че е някъде между четиридесет и шейсетгодишен. Бе обут с дебели галоши и навярно току-що се бе облякъл набързо.
— Привет! Ние сме американски туристи — заговори на руски Лиза.