Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
— Това е леглото ви — каза Павел.
И тая стая се осветяваше от една-единствена крушка, провесена на кабел от греда на тавана. Отопляваше се от електрическа печка с един реотан. Двойно легло и два дървени скрина почти запълваха цялото пространство, а дъсченият под бе покрит с парцалена черга. В стената имаше забити пирони, които явно се използваха за закачалки, защото на един от тях висеше кален мъжки панталон.
Стаята имаше само един прозорец с изглед към задния двор. Холис забеляза, че вътрешната стена между двете спални бе от грубо издялани борови летви с дупки от чепове в тях,
— Беше чудесно! — обърна се Лиза към Ида и Павел. — Благодаря, че ни показахте истинската Русия. — После добави с лека усмивка: — До гуша ми е дошло от тия московчани.
Павел се усмихна в отговор и каза на Холис:
— Мисля, че съвсем не сте обикновени туристи, но каквито и да сте, сте честни хора и тук ще можете да преспите в безопасност.
— Няма да имате неприятности, ако хората от Яблоня не дават обяснения на непознати — каза Холис.
— Та кой разговаря с тях след прибирането на реколтата? С тях не си говорим чак до пролетната оран.
Ида подаде на Лиза топче тоалетна хартия, която бе твърда и шумеше.
— Ако ти се наложи да излизаш навън. Когато бях бременна, пикочният ми мехур непрекъснато ме тормозеше. Лека нощ.
Жената и съпругът й излязоха.
— Истинска перина — пухен дюшек — опипа Лиза леглото.
— Алергичен съм към перушина. — Холис пъхна ръце в джобовете си. — Бих предпочел тракторен навес пред това.
— Престани да мърмориш.
Той се приближи до леглото, вдигна единия край на дюшека и го заоглежда по шевовете — проверяваше дали няма дървеници.
— Какво търсиш? — попита Лиза.
— Търся си шоколадов бонбон под възглавницата.
Тя се засмя.
Холис отметна юргана и огледа и чаршафите, но дървеници нямаше. Само дюшекът бе на петна и от него стърчаха перушини. Нещата, които за нас са съществена необходимост. Изведнъж почувства остър гняв към Катрин заради това, че непрекъснато се оплакваше от живота в посолството.
Мръсният дюшек изобщо не впечатли Лиза и тя започна да се оглежда наоколо.
Холис отиде до прозореца, на който нямаше завеси. Оттам навяваше студ и той виждаше дъха си. Опита се да го отвори и се успокои, като установи, че това ще стане лесно, ако им се наложи да бягат оттук. Лиза се доближи и погледна навън.
— Това е тяхна частна собственост. Всеки има право точно на един декар. Частните стопанства са по-малко от един процент от обработваемата земя, но в тях се произвежда почти тридесет процента от селскостопанската продукция на Съветския съюз.
— Москва би могла да се поучи от тази статистика, ако изобщо я е грижа.
— Всичко е точно както го описваше баба ми — каза Лиза унесено. — Това тук е миналото на селото, което винаги се представя като „романтично“ от интелектуалците в Москва и Ленинград. Чистотата на руската земя. Все още я има. Защо не дойдат от градовете тук, за да я видят?
— Защото няма водоснабдяване по домовете. — Холис се дръпна от прозореца и каза рязко: — Пък и тя вече не е тука.
Тя седна на леглото и се загледа в краката си, после бавно кимна.
— И въпреки че е колхоз, колективно стопанство, то все пак е собственост на държавата. Единственото нещо, което притежават тези хора, са мръсните дрехи и мазните кухненски съдове. Що се отнася до дървените къщурки и до тъй наречените частни стопанства, правителството пет пари не дава за тях. Целта е селата да се унищожат и всички да се включат в държавните стопанства, където ще бъдат два пъти по-непродуктивни и ненужни в условията на същинския комунизъм. Ако оня тъпак Буров дойде тук с лист хартия, подписана от Москва, ще може да премести тия хора в совхоза „Четиридесет години Октомври“ и да срине Яблоня със земята.
— Разбира се, че си прав — каза Лиза, след като помълча. — Хората са отчуждени от земята, а тя е като сираче. Миналото е мъртво. Мъртва е селската култура. Мъртви са селата. Ония копелета в Москва спечелиха.
— Е, много е късно, за да говорим за политика и да философстваме — вече поуспокоен каза Холис.
— Да, късно е.
— Надявам се, че си преценила правилно тия селяни и КГБ няма да ни събуди с тропане по вратата в три часа през нощта.
— Мисля, че не съм сгрешила.
Изведнъж му хрумна, че Лиза имаше досадния и опасен навик на Алеви да намесва руснаците в неща, които можеха да им навлекат неприятности. Той се съмняваше дали тия клети несретници в Яблоня знаят, че е противозаконно руснак да разговаря с чужденци, още по-малко — да ги храни и да им дава подслон.
Холис погледна Лиза. Тя събу ботушите и чорапите и си размърда пръстите. Последва неловко мълчание и той се запита какво трябва да направи или да каже.
Лиза се обади първа:
— Тук е много студено. — Тя легна върху долния юрган с дрехите и се зави с другите два чак до брадичката. — Много студено.
Холис си съблече якето и го закачи на един от пироните, после заби ножа си в гредите до леглото. Седна на скрина и си събу ботушите. Усети, че сърцето му тупти по-силно от обикновено, и изведнъж всички думи сякаш се изпариха от главата му. Най-накрая все пак се сети:
— Няма ли да ти е по-удобно, ако легна на пода?
— Не, няма. А на тебе?
Холис за момент се поколеба, после свали пуловера и дънките си и ги метна на скрина. Дръпна връвчицата на лампата и се мушна в леглото до Лиза по тениска и шорти. Прокашля се и каза:
— Не исках да убия въодушевлението ти относно селска Русия, селяните и всичко останало. Знам, че и емоционално си свързана с тях, а според мен е чудесно, че можеш да виждаш нещата откъм хубавата им страна. Това ми харесва. Това е то темпераментът на младостта.
— Хъркаш ли?
— Понякога. А ти?
— Зависи кого ще попиташ. Да не съм легнала в твоята половина?
— Нямам си моя половина.
— Тогава с теб е лесно да се спи. Защо носиш сини шорти? Това да не е навик от службата ти във военновъздушните сили?