Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
— Два билета до Москва — каза той.
Тя го погледна.
Холис знаеше, че продавачките са длъжни да изискват вътрешните паспорти от пътниците, но те рядко спазваха това изискване. За да не направи жената изключение, той добави:
— Възможно ли е оттук да си купим билети до Ленинград и до Талин?
— Не. Естонци ли сте?
— Да.
Продавачката протегна глава, за да огледа Лиза, после се обърна към Холис:
— За Ленинград и Талин ще трябва да си купите билети от Москва. Двайсет и две рубли и седемдесет и пет копейки, моля.
Холис подаде парите и взе билетите и рестото.
—
Докато се отдалечаваха от касата, Лиза хвърли поглед назад:
— Дали няма да позвъни на милицията?
Холис мина зад дървената будка на касата, извади ножа и сряза телефонния кабел.
— Няма. А ако излезе от будката, ще се върнем обратно в жигулито.
— Нещо ми подсказва, че ще ни измъкнеш от цялата тая бъркотия — хвана го Лиза за ръката.
— Нали ти ни вкара в нея — добави тя.
Холис не отговори.
— А какво щеше да направиш, ако ни бе поискала паспортите или картите за самоличност?
— От чисто любопитство ли питаш, или се опитваш да навлезеш в моя занаят?
— И едното, и другото.
— Ами тогава щях да… кажи ти, де.
Лиза се замисли за момент:
— Щях да се престоря, че не мога да ги намеря, щях да си тръгна и после да платя на някой селянин да купи два билета.
— Не е лошо — поклати глава Холис.
Двамата тръгнаха по студения сив перон, който приличаше на сцена от „Доктор Живаго“, с всичките тия представители на човешкия род, облечени в черни палта и забулени в тъмни шалове. Наоколо бъкаше от възрастни селяни — мъже и жени — с 14–15-годишни момчета, които им помагаха. Всички мъкнеха щайги, кашони и куфари, претъпкани с млечни продукти и последните за сезона пресни зеленчуци. Те се бяха запътили към едно място — към Москва, където трябваше да се нахранят осем милиона гърла, които държавната система за разпределение не успяваше да задоволи както трябва. Част от селяните щяха да отидат на свободните пазари — един неохотен компромис на правителството с капитализма, а други нямаше да стигнат по-далеч от някоя странична уличка близо до московската жп гара.
На Холис му направи впечатление, че селянките седят като мъже — с опънати напред крака и отпуснати в скута ръце. Наоколо нямаше нито един бръснат мъж и никой от хората на перона не беше облечен в прилични дрехи. Жените носеха гумени ботуши или галоши, а обувките и ботушите на мъжете бяха от естествена кожа, но смачкани и нацепени от дълго носене. Срещнаха и няколко момичета, обути в пластмасови ботуши в най-различни крещящи цветове — червено, жълто, светлосиньо.
По релсите се разнесе тракането на експрес „Белорусия“. Всички се изправиха и примъкнаха стоките си към края на перона така, че там се образува същинска стена от кашони и щайги. Влакът спря, вратите се отвориха и Холис скочи вътре, последван от Лиза. Седнаха на две празни места до купето на стюарда.
След десет минути вагонът беше претъпкан с вързопи и влакът потегли. Холис погледна часовника си. Беше девет и трийсет. Влакът трябваше да пристигне на Беларуската гара на площад „Горки“ доста преди пладне.
Скованата сдържаност на пътниците на перона скоро премина в оживен разговор, вицове и смях. Приказките бяха селски и груби, но в тях нямаше превземки и между тези хора сякаш съществуваше
Хората се черпеха с храната, която носеха, и се шегуваха с качеството на продуктите.
— Дори и московчанин не би купил твоите ябълки — каза една жена.
— Ще кажа, че това са репички — бе отговорът.
Всички се засмяха.
Старец поднесе нарязан домат под носа на Холис. Той взе капещото парче от загорелите му пръсти.
— Благодаря ти, старче. — Подаде го на Лиза: — Изяж го.
Тя се поколеба, после го напъха в устата си.
— Вкусно. Дали някой не носи портокалов сок?
— Гледай да не им привличаме вниманието. Прави се на заспала или на простодушна.
— Мога ли да си запаля цигара? — прошепна Лиза на руски.
— Не тука. В тоалетната.
— Искаш ли още една круша? Или малко мед.
— Не, скъпа.
Холис огледа вагона. Беше доста приличен. Чист, с дантелени пердета на прозорците и малки вазички, прикрепени към первазите, в които имаше по една истинска роза. Установи, че колкото повече неща виждаше от Русия, толкова по-малко разбираше тази страна. Но прозорците бяха мръсни и това някак си го успокояваше.
Разговаряха малко. Холис каза на Лиза, че може да стане само ако й се налага да използва тоалетната. Кондукторката — жена на средна възраст, едва си проправи път и когато стигна до тях, ги удостои с малко повече внимание, отколкото изискваше проверката на билетите им.
— Московчани ли сте? — попита тя.
— Не, естонци сме — отговори Холис. — От Москва отиваме в Ленинград, после у дома — в Талин.
— А-ха. Много добре говорите руски. — Тя огледа Лиза от горе до долу: — Имате много хубави ботуши.
— Благодаря.
— В прибалтийските републики винаги има по-хубави стоки. Това не мога да го разбера. — Подаде билетите на Холис. — Приятно пътуване!
— Благодаря.
Влакът набираше скорост. Пуснаха музика — не класическа или фолклор, която обикновено се чуваше на обществени места, а нежна, приятна за ухото музика, съветска музика.
Влакът спря на гарата в Можайск. И тук цареше същата блъсканица, хората мъкнеха същите издути картонени куфари и невзрачни вързопи. Пътниците се качваха само в последните два вагона. На перона имаше войници и милиционери. Холис и Лиза се отпуснаха в седалките и се престориха на заспали. Влакът потегли и продължи пътешествието си сред мрачния руски пейзаж.
На гара Галицино спряха само за пет минути и скоро след като потеглиха, видяха Ленинските възвишения.
— Почти сме у дома — отбеляза Лиза. — Не, съвсем не сме си у дома.
Влакът спираше за кратко на малките гарички в предградията — Кунчево, Фили, Тестовская.
— Защо не слезем? Оттук можем и пеша да се приберем в посолството — предложи Лиза.
— Нали казахме, че пътуваме за Ленинград, следователно трябва да слезем на Беларуската гара.
— Аз пък искам да сляза тук. Стига ми толкова.