Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
Холис го видя да идва по проспект „Маркс“, покрай останките от стени, издигнати през X век, с хубава кожена шапка и препасан колан през кръста, което издаваше, че е военен в цивилно облекло. Походката му също бе като на военен. Носеше познатото му вече дипломатическо куфарче от свинска напа.
Генерал Валентин Суриков от военновъздушните сили на Съветския съюз мина право пред Холис и врабчетата се разпръснаха. Той забеляза значката на ревера на Холис — знак, че всичко е безопасно, и седна на пейката срещу него. Генералът запали цигара, сложи очила с позлатени
— Сиренето трябва да е увито в целофан, а не във вестник. Ние имаме целофан. Само селяните използват вестници.
Холис смачка парчето вестник и го пъхна в куфарчето си.
— Защо избра това място? — попита Суриков.
— А защо не?
— Това не е игра, приятелю. Не сме дошли тук, за да разказваш после разни занимателни историйки на приятелите си.
— Да, не сме дошли за това, генерале.
— Ако те пипнат, ще те изритат веднага въпреки дипломатическия ти имунитет. А ако пипнат мене, ще ме тикнат ей там — той кимна с глава към „Лубянка“ — и ще ме застрелят.
Сам Холис не харесваше много генерал Валентин Суриков, но не знаеше точно защо.
— Знаеш ли какво направиха с полковник Пенковски, когато го хванаха? — попита Холис.
— Не знам кой е полковник Пенковски.
— По-точно кой беше. — Холис се изненадваше всеки път, когато откриеше колко малко неща знаят тия хора за обществото, в което живеят. Дори и генералите. — Пенковски вършеше същата работа като теб. Бе много известен на Запад. Ония приятелчета от сградата ей там го измъчвали цели шест месеца, после го изгорили жив в камерата. Разстрелите са за по-малки прегрешения.
Холис си отряза парче ябълка, после го разряза на по-малки парченца, проверявайки дали няма червеи. Не намери нищо, сложи парченцата в устата си и задъвка.
Генерал Суриков запали още една цигара, преди да изгаси първата.
— Абсолютно сигурен ли си, че не са те проследили на идване?
Холис сви рамене.
— Направих всичко възможно. А ти?
— Разбира се, не мога да им се измъквам открито като тебе.
— Каква работа имаш в тая част на града, другарю генерал?
— След един час имам резервация в ресторанта на хотел „Берлин“. Ще обядвам там с внучката си.
— Добре. Харесва ми как си го организирал.
— Откъде знаеш, че са го изгорили жив? — попита Суриков.
— Моля? А-а, Пенковски. Не знам. Шефът ми каза. Но и той лъже като твоя шеф. Звучи добре. Предполагам, че целеше да ме накара да намразя още повече КГБ.
— И намрази ли го?
— Не по лични съображения. Те не са ми провалили живота както твоя и на всички останали от Владивосток до Източен Берлин. А ти мразиш ли го?
Суриков не отговори и това заинтригува Холис. Той не можеше да намери обяснения за мотивите на Суриков.
— В бележката ти пишеше, че е нещо спешно — каза Суриков.
Холис кимна. Бяха си измислили много лесен начин за уговаряне на извънредни срещи. Холис просто изпращаше бележка до полковник Андреев, заемащ
— Да, спешно е, но не е нещо, за което да се притесняваш — отговори Холис. Мина му през ума, че навярно е объркал програмата на генерала за деня. Суриков отгърна дебелия вестник и го нагласи към светлината.
— Е, за какво става въпрос?
— Кой е спечелил битката при Бородино?
Суриков погледна Холис с недоумение.
— Моля?
— Толстой — обясни Холис — подробно описва, че победители са били французите, но има руснаци, които смятат, че победата е за Русия. Ти на какво мнение си? Кой е спечелил битката?
— Не разбирам за какво говориш — каза Суриков.
— За действителната ситуация. Трябва ми истината. Действителната, а не руската истина. Нужна ми е информация за бивша база на съветските военновъздушни сили.
— Така ли?
— Северно от Бородино.
Суриков мълчеше.
— Бивше училище. Сега КГБ го използва за други цели. Знаеш за какво говоря, нали?
Суриков отново не отговори.
— Ако не знаеш нищо за това, веднага си тръгвам — каза Холис.
Суриков преглътна.
— Знам някои неща.
— Навярно незначителни, генерале, защото иначе отдавна щеше да ме информираш.
Суриков не проговори цяла минута, после каза:
— Толкова е важно, полковник, в него се крие такава потенциална опасност за бъдещите съветско — американски отношения и за световния мир, че е по-добре да не говорим за това.
Холис не гледаше към Суриков, но по тона му, обикновено сдържан и леден, прецени, че е развълнуван.
— Ами добре е, че мислиш за световния мир — каза Холис. — Но въпреки това нещо е изтекло и аз искам да го овладея под свой контрол, преди да са го разбрали погрешно, или пък то да попадне в неподходящи ръце.
Суриков отново сгъна вестника си. Холис го погледна скрито и видя, че на лицето му се чете силно безпокойство.
— Кажи ми какво знаеш за това и откъде го знаеш? — попита Холис.
— Първо ти ми кажи какво знаеш.
— Знам, че трябва да те попитам за това място. Това е всичко, което трябва да знаеш.
— Искам да помисля…
— Та нали това правиш още от първия ден, в който се свърза с мен преди година?
— Така ли? Четеш и в душата ми? Та ти дори не си руснак.
— Нито пък ти, генерале. Ти си московчанин, рожба на Съветите, и ние и двамата сме съвременни служители на армията. Добре се разбираме един друг.