Школа за магии (Книга първа)

Болдаччи Дэвид

— Познаваш ли някакъв полковник от КГБ на име Буров? — попита Холис, отмествайки поглед от сградата.

— Навярно да.

Холис се загледа в шестимата мъже, които се разделиха и тръгнаха в различни посоки. Четиримата се запътиха към тях.

— Достатъчно се задържахме тук. Следващата неделя в един часа ще бъда на гроба на Гогол — изправи се генералът.

Както обикновено Суриков избра такова място, че Холис трябваше дълго да се рови в пътеводителя си.

— Не. Утре, генерале.

— В неделя, полковник. Нужно ми е време.

— Добре. А резервен вариант за срещата?

— Няма да има такъв. При гроба на Гогол. В неделя, в един часа следобед. Ще ми кажеш как смяташ

да ме прехвърлиш на Запад, а аз ще ти дам едната половина от информацията. Другата половина ще получиш, когато стигна в Лондон.

Суриков пъхна вестника под мишница и взе куфарчето си. Бързаше да тръгне, но застина на място, защото четиримата от КГБ ги приближиха. Погледнаха към Холис и Суриков с вещия поглед на крадци, които се оглеждат за лесна плячка. Забавиха ход, после отминаха.

Холис забеляза, че Суриков пребледня като платно, обърна се и без да каже нито дума повече, прекоси площада.

Самият той остана в очакване да се появи някой духовен побратим на Феликс Дзержински и да го арестува, но нищо такова не се случи. Животът продължаваше — „престъпниците“ Холис и Суриков за пореден път бяха изиграли органите на държавна сигурност точно под носа им.

Имаше случаи, когато Холис се питаше струва ли си заради тая игра да рискува живота си. Но този път помисли за Грегъри Фишър, с който бе свършено, за живота на майор Джак Додсън, който висеше на косъм. Помисли за Ърни Симс и за хилядите други военни летци, които семействата им и американците смятаха за загинали. Дали пък, ако си свърши работата както трябва, не би могъл да ги върне отново по домовете им?

Холис гледаше след Суриков, докато той изчезна сред тълпата, обсадила „Детский мир“. Не, разсъждаваше Сам Холис, не харесвам генерал Валентин Суриков, въпреки че не знам защо точно.

Вече бе разбрал, че генералът не трябва да се подценява. Допускаше, че мотивите за измяната на Суриков не са користни — Суриков никога не бе поискал дори една рубла, долар или франк в някоя швейцарска банка. Нито пък бе досаждал на Холис за разни стоки от магазините на американското посолство. Но мотивите му не бяха и благородни. Той не бе сменил идеологията си. Суриков бе признал, че с нищо не бе засегнат от системата — никой от семейството му не е бил в лагер, нито пък изселван. Нещо повече, генерал Суриков не трябваше да се реди на опашките пред „Детский мир“, за да купува играчки на внуците си. Единственото неудобство за него бе, че трябва да си проправя път сред простолюдието по пътя към хотел „Берлин“, закъдето бе тръгнал, за да си хапне съвсем прилично. Суриков бе част от комунистическата аристокрация — тъй наречената номенклатура, за която има специални магазини и служба „Доставка по домовете“; номенклатура, която е възмутително лицемерна и се ползва с привилегии, непознати дори и в страните с най-големи класови различия на Запад.

И изведнъж, по необясними причини, Валентин Суриков решава, че тук повече не му харесва. Приискало му се да живее в Лондон, въпреки че, доколкото бе известно на Холис, никога не бе напускал границите на Съветския съюз. Тук изобщо не ставаше въпрос за „дребна риба“, както вече бе разбрал Холис. Информацията, с която ги снабдяваше Суриков, се отнасяше за военни от най-висшите кръгове — шефове на военновъздушните сили и сухопътните войски. Такава информация дребен шпионин не можеше да достави. Очевидно Суриков бе единственият генералщабен офицер на всички военновъздушни сили на Съветския съюз, въпреки че никога не бе признавал това.

Днес генерал Суриков му обясни, че има необходимите средства за билет до Лондон, но иска от Холис да му уреди прехвърлянето. Едната половина от секретната информация ще им даде в аванс, другата — след като се приземи в Англия.

Холис

поклати учудено глава, докато пъхаше своята „Правда“ в джоба на палтото си. Имаше начин това да се уреди, но той не можеше да се използва твърде често. Пък и не бе наясно дали му се искаше Суриков да живее в Лондон. Суриков заслужаваше да живее в Москва. Тя му подхождаше идеално.

През ума на Холис мина мисълта да се върне обратно, но хората от Седми отдел на КГБ — наблюдателите на посолството, от които се измъкна на Червения площад, щяха най-малкото да засекат времето, когато се прибира. Знаеше, че колкото по-дълго не се мярка пред погледа им — като някоя безпътна съпруга, като неговата безпътна съпруга, — толкова повече ще се ядосат „приятелчетата“ му. Затова реши да се помотае един час из Държавния политехнически музей. Може и да си струваше да го посети. Пък и си падаше по червенокоси екскурзоводки. Холис се изправи, свали значката с лика на Ленин от ревера си и я хвърли на земята. Взе куфарчето и тръгна към музея.

Сети се за Катрин, която сега бе в Лондон. Една от причините, поради които не можеше да си вземе отпуск, за да отиде дотам и да уреди нещата си с нея, бяха именно срещите му със Суриков. А сега Суриков можеше да се добере до Лондон и преди него. „Тази професия е една безкрайна ирония. Безкрайна.“, повтори той на глас.

В мислите му се появи и Лиза Роудс, въпреки че цял ден се опитваше да не мисли за нея. Осъзна, че се чувства отговорен за безопасността й и навярно точно заради това не й се бе обаждал. Тя определено му харесваше, но понеже той се възприемаше като движеща се мишена, не бе наясно дали му се иска Лиза да бъде близо до него. Докато Алеви явно не се бе измъчвал от подобна дилема, както се бе убедил Холис в антикварния магазин на улица „Арбат“. Вече бе разбрал, че в неговата професия връзките между мъжете и жените биват два вида — служебно — сексуални или сексуално — служебни. Знаеше, че Алеви предпочита първата категория. Холис се чувстваше добре без нито една от двете.

Все пак реши, че навярно трябва да попита какво мисли самата Лиза Роудс по този въпрос.

15.

Сам Холис влезе в залата за боулинг в сутерена на осеметажната административна сграда на посолството. Играеха се едновременно три игри. Бе много задушно и той си купи „Хайнекен“ от бара и седна до една празна писта. При съседната забеляза четири служителки от отдел „Обслужващ персонал“, които пиеха и се смееха. Разпозна ги — трите бяха секретарки, а четвъртата — медицинска сестра. Носеха дънки и тениски. Медицинската сестра — дребна блондинка, го погледна. „Ей, Тото, мисля, че вече не сме в Канзас“ — пишеше на фланелката й и Холис се усмихна. Жената му намигна и продължи играта. Той отпи от бирата си. Наблюдаваше ги как играят. Имаше нещо налудничаво и истерично в начина, по който мятаха топките, пиеха и се смееха, сякаш пружините им бяха малко пренавити. Имаше усещането, че всеки момент може да се строполят на пода.

Вдясно играеха семейство Бил и Джоан Хорган. Той работеше в Чуждестранната служба по селскостопанските въпроси, а тя преподаваше в английско — американското училище. С тях бяха и двете им дъщери. Бил и Джоан му махнаха весело. Момичетата изглеждаха отегчени и безучастни. Холис се сети, че едната често изпадаше в истерия и започваше да плаче.

Две писти по-нататък играеха войничета с цивилни дрехи. Патрулите от военноморската пехота в посолството бяха около двайсетина. Избират ги според ръста, телосложението, интелигентността и външния им вид, помисли Холис. Според изискванията за морската пехота те не бяха женени. Това бе предизвикало някои проблеми, най-вече скандала в старото посолство по повод на сексуалното им поведение.