Школа за магии (Книга първа)

Болдаччи Дэвид

— Дрън-дрън. Положението на евреите се утежнява само когато се опитват да облагодетелстват преследвачите си.

— Може би си прав. Виж какво, не обичам да говоря за политика или религия, предпочитам да говоря за секс и футбол. Просто се опитвам да ти кажа като колега и дори като приятел, идиот такъв, че КГБ ще ти прости шпионирането, но не и юдейството. Имаме нужда от теб, особено сега, докато се изясни тая история.

Алеви изобщо не обърна внимание на думите на Холис.

— Та така, къде и кога ще се срещаш с Аса? — повтори той въпроса си. Холис знаеше, че не можеше да не му отговори.

—

При гроба на Гогол. Следващата неделя в три следобед. Плюс-минус няколко часа.

— А къде се намира гробът на Гогол?

— Кажи ми, та да ти кажа.

Докато двамата отиваха към изхода, Холис забеляза, че войниците, трите секретарки и медицинската сестра се бяха оттеглили във фоайето. Семейство Хорган навярно си бяха тръгнали, без да ги забележат. Пистите, игралните зали, плувният басейн и всички останали места за развлечения в посолството, с изключение на баровете бяха празни и тихи. Някаква всеобща летаргия обземаше това място с настъпването на зимата. В никое друго американско посолство досега Холис не бе забелязал подобна отпуснатост и вялост. Нямаше представа какво обяснение би дал един психоаналитик. Според Холис служителите сякаш бяха попили неразположението на хората извън стените на посолството към тях.

Холис се загледа в надписа „Изход“ над асансьора и в паметта му изплува друга дума — безизходност.

Алеви го погледна и сякаш прочете мислите му.

— Ето това остава, когато отделиш човека от Бога.

— Но аз я усещам и тук. Струва ми се, че е заразна.

— Може би — каза Алеви, — но не и за нас. Ние знаем какво правим, нали, Сам?

— Наистина знаем.

— Да ги шибам тия скапани комунисти! — каза Алеви.

— Всички, всеки ден — допълни Холис, съзнавайки в същото време, че това вече не е достатъчно. Той смяташе, че този път му се е удала възможност да извърши нещо полезно, за да избие най-после тежките мисли за Хайфон от съзнанието си и да намери решение за своята страна по въпроса за безследно изчезналите във Виетнам.

Двата асансьора пристигнаха едновременно. Холис се качи в единия, а Алеви — в другия.

16.

Лиза Роудс вдигна слушалката на телефона в офиса си, набра кабинета на Холис и преди да чуе сигнала, затвори.

— Да върви по дяволите!

След това набра кабинета на Алеви и секретарката му я свърза с него.

— Ало, Ли…

— Да не си казал на Сам Холис да не ме закача?

— Не, не бих…

— Да не ме лъжеш?

— Не. Но откровено казано, не смятам, че е много добра идея да се обвър…

— Не се опитвай да се разпореждаш с живота ми, Сет.

— Просто се успокой.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Окей. Съжалявам.

— Чуй, ако те е излъгал… Както и да е, аз все още те обичам. Защо не поговорим за…

— Вече говорихме.

— Наистина трябва да съм ядосан. Какво се случи в онова село?

— Описала съм в доклада си.

— Лиза…

— Трябва да излизам. Дочуване, Сет. — И тя затвори. — Да вървят по дяволите всички мъже! — Погледна часовника си и видя, че е пет следобед. Наля си бърбън. Взе една статия и се опита да работи. След няколко минути в стаята влезе Кей Хофман и зае любимото си място на радиатора.

—

А-а! Пробвала ли си някога да седиш тук?

Лиза не отговори и продължи да пише. Кей Хофман взе един брой на „Вашингтон пост“ и започна да го прелиства, после погледна Лиза.

— Добре ли си?

— Да.

— Да не си неразположена?

— Не.

Лиза изтри един ред от напечатания лист. Замисли се върху работата си в Информационната агенция на Съединените щати. Пишеше статии за пресата, но едновременно с това бе и чужд поданик русофил, отговарящ за културните събития тук. Уреждаше пътуванията до Щатите на съветски културни мисии. Те изпращаха там своя „Болшой театър“, а Щатите изпратиха тук „Ван Хален“.

Лиза Роудс обичаше да чете руска поезия в оригинал и особено й харесваше Пастернак. Имаше слабост към иконите, обожаваше руския балет, традиционната руска кухня и руския фолклор. Вярваше, че разбира мистицизма в руската душа — оная неразделна връзка между руската раса, руската земя и православната църква. А откакто посети Яблоня, тя смяташе, че усеща още по-силно руския дух в себе си.

Понякога се възприемаше като тънък въжен мост между две огромни железни конструкции. Но ако американците и руснаците бяха решени да не се разбират, то това си бе техен проблем. Някой ден те можеше и да хвърлят себе си и целия свят в небитието. Тогава и двете култури щяха да се изравнят.

Написа още няколко реда от статията си. Обикновено подготвяше два материала — един за Америка и един на руски, за съветската информационна агенция ТАСС. Агенцията използваше това, което й бе необходимо, без да посочва източника. Поне в това отношение съветската и американската преса си приличаха. Тя вдигна очи към Кей.

— Кого трябва да ухажвам — „Ван Хален“ или публиката?

Кей вдигна глава от вестника.

— О… все още ли работиш върху това? Трябва да е готово за днес. Просто се превъзнасяй.

— На теб кой ти дава заповедите?

— Аз не получавам заповеди, Лиза. Само указания.

— От кого?

— От много високо.

— Някой ден ще започна да пиша каквото си искам. Ще пиша точно това, което съм видяла тук.

— Да, някой ден. Но сега пиши това, което ти казват.

— Точно така са казали и на някой апаратчик от ТАСС снощи.

— Сигурно. Но ние няма да те разстреляме, ако не направиш това, което ти нареждаме. Така че не се опитвай да ми кажеш, че сме същите като тях.

— Не, исках да кажа, че има още нещо… Цялото това увлечение на руската младеж по културата на Запада. Всички на концерта бяха облечени с дънки. Крещяха на английски: „Super! Beautiful, baby.“ Всичко беше… — Лиза се замисли за момент. — Всичко беше някак неестествено. Това дали не бе революция?

Кей Хофман задържа погледа си върху нея.

— Дори и да е било, няма да го опишеш.

Лиза отново се залови за статията, а Кей за вестника.

„Но какво все пак беше това? Какво става тук?“ — питаше се Лиза. Подобни въпроси не бяха от сферата на дейността на Информационната агенция на Съединените щати. Да работиш за Информационната агенция на Съединените щати бе като да работиш за Министерството на истината — когато се смени линията на партията, променяш се и ти.