Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
Точно в този момент съветско-американските отношения бяха на ръба на влошаването. Затова цялата културна дейност трябваше да води към положителни резултати. Всичко трябваше да е добронамерено заради мира.
Такива бяха заповедите допреди няколко години, когато КГБ арестува Николай Данилов — американски кореспондент, заради изфабрикувано обвинение в шпионаж. Тогава спуснаха нови заповеди — да се прекъсне всякакъв културен обмен между двете страни. Така и стана — изведнъж настъпи обрат в стил „Оруел“, компютрите спряха да бълват възторжени дълги съобщения и започнаха да предават само кратки
— Не ми харесва, че ти подготвяш съобщението за смъртта на Фишър, а отдолу ще сложиш моето име — обърна се Лиза към Кей.
Кей сви рамене.
— Съжалявам. Това е заповед. — После попита: — Какво наистина се е случило с Фишър?
— Точно това, което си написала в статията си.
— Точно този отговор заслужавам.
Кей се умълча.
— Не смятам, че трябва да се притесняваш — обади се тя.
— Какво искаш да кажеш?
— Не ми обръщай внимание.
Лиза допуши цигарата си и запали нова. Беше пратена тук за четири години. Оставаха й по-малко от две. Тя бе назначена отвъд океана почти като военните служители. Всъщност постът й в Шести отдел за чуждестранните съветници донякъде съответстваше на капитански чин в армията. Кей Хофман бе главен съветник, а тя заместник-съветник на Отдела за връзки с обществеността. Там имаше още шестима служители — пет жени и един мъж. Беше едновременно и вълнуващо, и отегчително; и много леко, и много уморително.
Лиза погледна часовника на стената, който показваше пет и десет. Реши да се прибере в апартамента си и да озаглави снимките на фотографския си очерк за Москва.
— Достатъчно за днеска.
Тя стана и пъхна няколко листа в куфарчето си.
— Добре ли си? — вдигна Кей очи от вестника.
— Тук никой не се чувства добре. В департамента му казват „командировка за изпитание“. Дали съветското правителство се засяга от това?
Кей се усмихна почти в гримаса.
— Хич не им пука. Цялата им шибана страна е на доживотна командировка за изпитание, организирана от самото им правителство. — След малко добави: — Ще ти бъде по-лесно, ако си имаш любовник.
— Не, не помага.
— Напротив, помага. Питах ли те какво стана с оня съветник по политическите въпроси — Сет?
Докато прибираше нещата си в очакване на още една самотна вечер, Лиза се замисли за Сет Алеви. Любовните връзки в едно посолство според нея отчасти са резултат от наложена интимност. Преди бяха обсъждали с него евентуалната си женитба, конфликтите, които биха възникнали във връзка с кариерата им, бъдещето им на съпрузи, пътуващи по служба в различни краища на света. И двамата стигнаха до извода, че нищо няма да излезе, ако единият от тях не напусне работата си. И с това се свърши.
— Не беше нищо сериозно — отговори тя.
— Сигурно не е било съвсем несериозно, Лиза. Та ти почти се беше пренесла при него.
— Животът в посолството е като живота в един малък град. Не си ли съгласна, Кей?
— Да, така е. Население — 276 души при последното преброяване. Не си мисли, че любопитствам. Просто съм загрижена за теб.
— Знам. — Лиза се усмихна. — Ще си хвана един любовник руснак. Това
— Те са ужасни любовници.
— Откъде знаеш?
Кей й намигна. Тя остави вестника и се изправи.
— Дупето ми се сгорещи, аз — също. Отивам при боулинга. Ела с мен. Войниците са луди по тебе.
— Не, благодаря. Боли ме главата.
— Окей. Ще се видим утре на закуска. — Кей Хофман тръгна към вратата. — Чух, че ти и онова военно аташе Холис сте се скатали някъде през уикенда.
— Глупости. Ходихме да уредим нещата във връзка с експортирането на тленните останки на Грегъри Фишър. Всички тук са толкова дребнави.
Кей Хофман се засмя и излезе.
Лиза стоеше в средата на стаята, вторачена в телефона.
17.
Сам Холис вдигна телефона в кабинета си.
— Холис на телефона.
Тя повтори, опитвайки се да имитира басовия му глас:
— Холис на телефона. Няма ли да ми кажеш „Здравей“?
— Здравей, Лиза. — Холис погледна часовника на стената. Беше пет и трийсет, а той не бе разговарял с нея, откакто бяха заедно на срещата с Алеви и Банкс в неделя следобед. — Как си?
— Чувствам се като захвърлена носна кърпичка. Можеше да се обадиш или да ми изпратиш цветя, или пък каквото и да е там друго.
— Тук не разнасят цветя…
— Какъв си дръвник!
— Виж, не ставам за това. Аз съм женен човек. Не се захващай с мен.
— Преди не ми каза точно това.
— Е, значи не си разбрала. Мога ли да те поканя на едно питие?
— Не.
— Ами… съжалявам…
— Искам да вечеряме заедно. Тази вечер. Извън посолството.
Холис се усмихна.
— Ще те чакам във фоайето. След половин час. Става ли?
— След трийсет и пет минути — и тя затвори.
Холис звънна на заместника си по вътрешния телефон:
— Ед, поръчай ми такси при входа след четирийсет и пет минути.
— Не искате ли кола и шофьор от посолството?
— Не, не, излизам по лична работа.
— Лична или нелична, ще ви поръчам служебна кола.
— По-добре такси.
Холис затвори телефона и отиде до прозореца. Кабинетът му гледаше на изток, към сърцето на града, и кремълските кули представляваха впечатляваща гледка вечер — целите в светлина като изящни бижута на фона на обикновен декор. „Москва!“ — каза той на глас.
Според европейските стандарти градът съвсем не бе стар — основан е през X век като търговско селище с ограда от дървени колове върху ниското възвишение, където сега е Кремъл. Бил неизвестно градче до неизвестна река сред неизвестна гора. И освен дървета, сняг и кал нямало нищо друго. Селището е опожарявано до основи, а населението му е избивано от десетки армии, но вместо да изчезне в забвение като хиляди други селища, то се издигало наново и наново, всеки път по-голямо и по-силно. Тъй като нямал друг съперник, градът се превърнал в център на една царска империя, а по-късно — на една комунистическа империя. Третият Рим, както понякога го наричат, но за разлика от Рим край река Тибър, Москва е цялата в сянка и тъмнина — един град на мрачните настроения, чиито отражения се реят из празното пространство на моралната безтегловност.