Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
Това бе жилище, типично за който и да е американски служител от средната класа, но всеки висш съветски бюрократ би завидял на Лиза.
Тя му подаде питието и вдигна тост:
— За поредната ни приятна среща — после пусна касета с музика на Рахманинов.
Холис се вгледа в една икона на стената.
— Оригинална ли е?
— Да. На баба ми е. Ще ми е доста трудно да я изнеса от страната, като си тръгна оттук.
— Ще я сложа в дипломатическата си чанта.
— Сериозно ли говориш? Благодаря ти, Сам.
— Възнамеряваш да напускаш ли? — попита той.
— Не, но някакво вътрешно чувство ми подсказва, че дните ми тук са преброени.
Холис
— Не става въпрос само за Додсън — каза тя. — Там има стотици като него, нали? Точно това искаше да ми кажеш… когато ние… в спалнята на Павел.
Холис я погледна.
— Сигурно съм казал прекалено много неща — отговори той най-после.
— Няма да издам на никого това, което си казал. Вие със Сет обменяте ли си информация?
— Ние си продаваме информация. В тая работа човек не получава нищо просто ей така. Моят отдел — военното разузнаване — стои на малко по-ниско стъпало от ЦРУ. Така че трябва да пазя стола, на който седя. Всичко е доста дребнаво. Но състезанието е типична американска черта.
— Но вие се разбирате добре. Имам предвид, личните ви отношения.
— Да. Той е мой приятел.
Тя кимна.
— Какво ще кажеш, ако сменим темата, а?
Тя се изправи и отиде до прозореца, който гледаше на север, отвъд тухления зид. Между две сгради на отсрещната страна на улицата тъкмо бяха опънали огромен плакат в чест на предстоящото честване на годишнината от Октомврийската революция, която според Григорианския календар се пада на седми ноември.
— Погледни плаката: „Миролюбивият съветски народ настоява за прекратяване на американската агресия“. Това за мен ли е предназначено? — учуди се Лиза.
— Обади се на регионалната комисия и питай.
— Те са затънали в работа по подготовката за техния Великден — измърмори Лиза. — Тези проклети червени знамена навсякъде на това ужасно място призовават, подмамват, прославят — като драсканици по стените, субсидирани от държавата. Боже мой! Знаеш ли, Сам, когато дойдох тук за пръв път, бях потресена от рисунките със сърп и чук, които виждах на всяка крачка, бях просто ужасена, защото ние сме свикнали да реагираме срещу някои символи, както срещу пречупените кръстове. Веднъж един висш партиен служител ми каза, че от вида на кръстовете в Кремъл го побивали тръпки, а като видел държавния печат на нашето посолство, се вбесявал. — Тя се усмихна тъжно: — Иска ми се да не ни се повишава адреналинът, когато видим червени петолъчки, или еврейски жълти звезди, или каквото и да е там друго. Но ние сме като ония глупаци на другаря Павлов, Сам. Приучиха ни да плещим глупости.
— Кои са те?
— Те са това, което ще бъдем ние след двайсет години. Ние се учим да бъдем като тях.
— Налей ми още.
— От същото ли?
— Естествено. Само че този път повече.
Тя му наля двойно уиски, после седна близо до него.
— Може ли да ти кажа нещо? Ужасно се изплаших в Лефортово. За втори път ме поставяш в такава ситуация.
— Утре вечер ще гледаме кино. Ще дават „Рамбо 8“.
— Ей, спомняш ли си — засмя се тя, — когато оня руски хлапак се прехвърли през стената, влезе в кино салона и изгледа целия филм, преди да се усетят, че е вътре?
— Да, спомням си. Тогава посланикът отсече няколко глави от охраната.
— Момчето просто искало да гледа филма. Кой филм даваха всъщност?
— „Роки 9“.
— Кога ще се освободят тия хора, Сам? Според мен им трябват двеста
— Навярно никога, Лиза.
— Не говори така. Човешкият дух…
— Да подхванем някоя по-приятна тема, ако обичаш. Хареса ли ти вечерята?
— Та ние дори не вечеряхме. — Тя скочи: — Умирам от глад. По-миналата вечер готвих разолник. Остана малко от нея.
— Какво е това?
— Супа от мариновани зеленчуци.
— Благодаря, предпочитам да си пия скоча.
— Опитвам се да се науча да готвя традиционната руска кухня.
— Обади ми се, когато се научиш.
Тя отиде до хладилника, извади парче наденица и започна да яде.
— Обичаш ли чесън? Тъпкана е с чесън.
Холис стана.
— Спиш с дрехите си и ядеш чесън преди лягане. Мисля, че е време да си тръгвам.
— Не. Остани. Говори ми. Не искам да оставам сама тая вечер.
— Тук, в района на посолството, си в пълна безопасност.
— Знам. — Тя замислено продължаваше да дъвче наденицата, а след малко добави: — Десетина пъти ти се усмихнах долу в проклетото фоайе, после в асансьора…
— Това ти ли беше? И това усмивки ли се наричат?
— Сам, ти не си спомняш, но аз бях на онова малко празненство по случай изпращането на Катрин. Тогава знаеше ли, че тя няма да се върне?
— Усъмних се, когато я видях да събира всичките си неща.
— А-ха, добра шпионска работа си свършил. Ще се развеждате ли?
— Опитвам се да разбера на коя страна ще бъде правосъдието. Може да отскоча до Щатите и да подам молба за развод, или изобщо да направя нещо. Но не мога да реша в коя държава ще живея. Навярно в Сибир, ако не внимавам.
— Значи сте в процес на развод?
— Да. Но коя женена двойка не е в процес на развод в наше време?
— Да ти разкажа ли за Сет?
— Не, докато не спреш да дъвчеш скапаната наденица.
Тя остави наденицата на барплота.
— Искаш ли да ти покажа моите снимки?
— С удоволствие.
Лиза отиде до шкафа под етажерките с книги и измъкна оттам два албума. Постави единия на масичката за сервиране, седна до Холис и разгърна другия върху скута си.
— Тази е първата снимка, която направих, когато пристигнах в Москва. Това са последните дървени къщи, които някога опасваха пътя до Шереметиево. Сега вече ги няма.
Тя прелистваше страниците и Холис забеляза, че под всички снимки има листчета с напечатан текст. Повечето бяха черно-бели, но имаше и цветни, правени през пролетта и лятото. Това бяха снимки на църкви и храмове, с отбелязани дати на тяхното разрушаване. Имаше и такива, правени по време на самото разрушаване, и други — на новопостроените на същото място сгради. Не беше романтик по отношение на архитектурата, но ефектът на тези фотоси беше потресаващ. Често до заснетите стари дървени къщи се виждаха и хора, някои стояха надвесени на прозорците, други простираха пране в дворовете или пък разговаряха през плетовете. Бяха груби като небоядисаните дървени къщи и също като тях идеално се вписваха в общия пейзаж от тесни улички, заплетени руски брезови дървета и огромни слънчогледи, забулили оградите. На фотосите се виждаха и кучета и котки, въпреки че през двегодишния си престой в Москва Холис не бе видял нито едно куче или котка. За свое най-голямо учудване той не разпозна поне едно от фотографираните места и ако не знаеше, че това е Москва, би помислил, че става въпрос за някой малък провинциален град сред степта. Сякаш сред бетонните грамади на Москва се криеше друг град.