Школа за магии (Книга първа)

Болдаччи Дэвид

„Всичко наоколо толкова много прилича на Америка с червените си тухли“, помисли Холис. Гледката му напомняше залепените една за друга тухлени къщи от предградията на американски град или пък жилищните сгради в някоя въздушна база или колеж. Всичко е толкова обикновено и спокойно, че чак ти става скучно. Връщайки се назад към женитбата и изминатия си жизнен път, той осъзна, че бе поел прекомерно големи рискове в личния си живот. Толкова големи, колкото никой нормален човек не би дръзнал да предприеме. Дано поне Катрин да се е поучила от всичко това.

Стигна

до дома на Алеви и натисна звънеца. Алеви го посрещна и поведе нагоре по стълбите. Изкачиха се във всекидневната. Холис идваше тук за пръв път и беше изненадан от размерите и мебелировката на жилището му. Наоколо бе пълно с разкошни руски антики — такива, каквито Холис бе виждал досега единствено в музеите. По стените висяха маслени картини, подът бе застлан с два самаркандски килима, а върху полираните дървени мебели изобилстваха изящни порцеланови и дървени предмети. На перваза на прозореца лъщеше огромен сребърен самовар.

— Никак не е зле за един съветник по политическите въпроси — забеляза Холис.

Алеви натисна някакво копче в стената и стаята се изпълни с тиха музика, която трябваше да заглуши гласовете им за подслушвателните устройства. Оркестър балалайки изпълняваше руски народни мелодии.

— За всичко това плаща моята компания. Нищо не е от бюджета на дипломатическата мисия — отговори Алеви.

— Добре, добре. Не съм и помислил, че ние — останалите простосмъртни от посолството, ще трябва да пестим дори от кламерите, за да мериш сили с експонатите на Зимния дворец.

— Заповядай, седни. — Алеви се доближи до махагонов бюфет с дърворезба. — Скоч, нали?

— Да, благодаря. — Холис седна във фотьойл, покрит с плюшено зелено кадифе. — Пентагонът не проявява такова разбиране към правата на гражданите както твоята компания.

Алеви му подаде едно питие.

— Ами ела да работиш в моята компания. С удоволствие ще те приемем.

— Не, благодаря. Иска ми се отново да летя. Точно това искам след цялата тая каша.

— Е — каза Алеви, — и моята компания има самолети. Но според мен това ще бъде чиста загуба за истинския ти талант.

— А какъв е истинският ми талант?

— Шпионажът — отговори Алеви. — В тая област ти си по-добър, отколкото сам смяташ. — Той вдигна чашата си. — За твоето благополучно завръщане у дома!

Те отпиха от питиетата си. Холис остави чашата си върху сребърен поднос в единия край на масата.

— Според мен аз съм експерт именно в областта на летенето.

Алеви седна в дървено кресло, полирано в черно.

— Летенето може да е твоята любов, но шрапнелът в задника ти ме кара да оспорвам качествата ти като пилот.

— Измъкнал съм се от шестнадесет ракети, но всички ми натякват за седемнадесетата — усмихна се Холис.

— Животът е едно лайно, Сам. Виж, не съм те викнал тук, за да те вербувам. Но това си е сериозно предложение. Помисли.

— Разбира се.

— Не каня много хора тук — каза Алеви.

Холис огледа стаята. Лиза, естествено, бе сред канените. Можеше да си представи как се прелъстява

една русофилка в такава обстановка.

— Бих могъл да ти разясня някои неща по въпроса, защото си в тоя занаят — продължи Алеви.

— По отношение на вътрешното обзавеждане ли?

— Не, по отношение на разузнаването. Всичко, дето виждаш тук, струва цяло състояние. Има дори едно ювелирно яйце на Фаберже, царски сервиз за хранене и разни други подобни ценности. Както и да е, това е един от начините, по които плащаме, за работата ни в Съюза. Чувал си за магазини за комисионна търговия, нали, където съветските могат да носят за продажба семейни реликви и други вещи с неизяснен произход. Чу за тези магазини съвсем наскоро. Няма да изпадам в подробности, но тая истина на съветската система ни дава възможност да осигуряваме пари тук и там. Ясно ли ти е?

— Не си длъжен да ми даваш обяснения.

— Не, но въпреки това получи едно. Но то има класифициран печат „свръхсекретно“.

Холис се замисли за момент, после каза:

— Лиза не е много благонадеждна по отношение на сигурността.

— На нея никога не съм казвал това, което ти току-що чу. Обясних й, че нещата тук са били собственост на посолството ни през дореволюционния период. — Той погледна Холис. — Един от хората ми случайно ви е видял да излизате от антикварния магазин на улица „Арбат“. Ето защо си помислих, че някои нейни приказки са разпалили любопитството ти. — Алеви стана и си наля още едно питие. С гръб към Холис той продължи: — На това му се вика конфузна ситуация, нали така? Искам да кажа, тая работа с една и съща жена и така нататък. Сега седиш тук и си мислиш, че с Лиза навярно сме го правили на онова там, и сигурно си прав.

Холис не отговори.

— Вече си наясно със себе си, че я харесваш, и поради тази причина си решил, че пък не харесваш мен.

— Винаги сме се разбирали с теб.

— Точно така. И аз не мога да реша, че не те харесвам. Защото тя все още не ми е безразлична и ми се ще да я върна отново при мен.

— Тя си тръгва оттук — каза Холис.

— Да, вярно. Както и да е, исках двамата с теб да сме наясно.

— Тогава стига си дрънкал празни приказки.

— Прав си. Пространството наоколо съвсем не е празно. И с теб трябва да свършим някои неща, преди да си тръгнеш, затова да се заемаме за работа.

— Каква работа?

— Трябва да ми докладваш за Бородино. Сега сме само двамата и можем да не се преструваме както пред Банкс и Лиза.

— Недей да говориш от мое име, Сет.

— Искаш ли още едно питие?

— Не.

— Ела. — Алеви отвори някаква тясна вратичка в коридора.

Холис очакваше, че зад нея има килер, но вместо това се озова в тъмна стая без прозорци и тапицирани с кожа стени, голяма около три й половина квадратни метра. Стаята се осветяваше от 60-инчов видеоекран. — Това е моята малка обезопасена стая. Тук си имам само няколко електронни дреболийки. Напълно са ми достатъчни да си подготвям упражненията за домашна работа. Сядай.