Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
— Защо се е залепил?
Холис си наля още водка.
— Как ти минаха последните шест месеца, Сам? Тя липсваше ли ти?
— Не, но ергенството ми не бе кой знае колко емоционално. Във „весела“ Москва няма много възможности за развлечения, а още по-малко тук, в посолството. Вече не мога да играя бридж със семейните, а пък не обичам да се мотая в бара с вас, несемейните. Не съм нито за едните, нито за другите.
— Доста си изнервен.
— Тия шест месеца малко ме изтормозиха.
—
— Е, може би само три от тях. — Той се усмихна.
— Аз първата жена ли съм, която се качва тук горе?
— Започваш да броиш, значи.
Тя го погледна уж сърдито и сграбчи вратовръзката му.
— Много силно стягаш.
Тя едва се сдържаше да не се засмее.
— Отговори ми!
Той се засмя.
— Да, да. Казах ти. Не съм имал друга. — Стисна китките й и я притисна към дивана. Започнаха да се целуват.
— Почакай малко — отдръпна се тя. — Донесла съм една видеокасета. — Изправи се, извади касетата от чантата си и я пусна. — „Доктор Живаго“. Цял месец чаках за тая касета, така че трябва да я изгледаме. — Отпусна се на дивана и сложи босите си крака на коленете му. — Обичаш ли да разтриваш стъпала?
— Не съм се замислял по тоя въпрос.
— Имаш ли нещо против да разтриеш моите?
— Добре. — Той триеше стъпалата й, докато гледаха филма и пиеха водка.
— Гледала съм тоя филм вече четири пъти — каза тя. — И всеки път плача.
— Защо не го пуснеш отзад напред? Тогава в края на филма царят ще се възкачи на трона.
— Не се прави на идиот. О, виж го. Колко е внушителен!
— Прилича на търговец на стари килими.
— Обожавам цикъла „Поеми за Лара“.
— Аз пък обожавам Лара. Бих могъл да я схрускам.
— Не ставай простак. О, Сам, толкова исках да отида в Переделкино, за да поставя цветя на гроба на Пастернак и да послушам как русите четат стиховете му в църковния двор.
— Както изглежда, няма да успееш да свършиш всичко набелязано, за да удовлетвориш порива на руската си душа.
— Знам. Толкова е тъжно. Та аз почти си бях у дома…
— Гледай филма. След малко Лара ще стреля в оня дебелак.
Те се сгушиха на дивана и продължиха да гледат. Прозорците се тресяха от силен вятър й от време на време прехвърчаха снежинки.
Любиха се на дивана и заспаха. В един през нощта Холис се събуди и обу панталона си. Тя отвори очи.
— Къде отиваш?
— До денонощния за цигари.
— С кого имаш среща?
— С жената на посланика. Ще й кажа, че искам да скъсаме.
— Имаш среща със Сет, нали?
— Правилно. Ревнуваш ли?
Тя затвори очи и се обърна на другата страна. Изведнъж здравият разум му изневери и Холис попита:
— Защо не си ми казала, че живее като
— Казах ти, че е от баба ми.
— Точно така. И когато ти обещах, че мога да я изнеса оттук в дипломатическата си чанта, радостта ти ми се стори толкова естествена. Господи! Та твоят приятел Алеви би могъл да изнесе дори кубетата на Кремъл, ако пожелаеш.
— Не се дръж като животно след полово сношение. — Тя затвори очи и отново се обърна на другата страна.
Холис излезе, затръшвайки вратата след себе си.
Част трета
„Руснакът е прекрасен човек, докато не пъхне ризата в панталона си. Като ориенталец той е очарователен. Става непоносим само когато държи с него да се отнасят като с най-източния от западните народи, вместо да признае, че е най-западният от източните.“
Ръдиард Киплинг
22.
От касетофона в апартамента на Алеви се разнасяха патриотични песни в изпълнение на хора на съветската армия.
— Защо не смениш тая идиотщина? — попита Холис.
— Веднага. — Алеви отвори вратичката на уредбата и изключи касетофона. — Понякога пускам и музика, която те харесват.
Холис погледна през прозореца към 10-етажния блок отвъд улицата. На последния етаж КГБ бе разположил хората си и електронната апаратура, с която наблюдаваше и подслушваше района на посолството. Той се запита до каква ли степен успяват да го правят.
— Какво да бъде — Тина Търнър или Принс?
— Каквото ти предпочиташ, Сет.
Алеви пусна Принс.
— Това ще ги накара да грабнат бутилките с водка.
— След това се обърна към Холис. — И така, да се върнем там, където спряхме предишния път — какво правят тия триста американски пилоти в оня затвор, за да заслужат пребиваването си в него, т.е. да не ги убият.
— Да поразмишляваме малко на глас — каза Холис.
— Ако допуснем, че на онова място има затворени американски военнопленници, то тогава защо нашето правителство не предприема нищо по тоя въпрос?
Алеви сипа малко бренди в кафето си.
— Нямахме отговор до миналия петък вечер.
— Но вашите хора са знаели нещо и преди това.
— А как трябваше да реагираме? Ако президентът бе направил запитване, макар и по дискретен начин, към съветското правителство, оттам щяха да отговорят: „За какво намеквате? Да не се опитвате отново да осуетите мирните начинания?“ И знаеш ли какво? Те са съвсем прави. А ако президентът се ядоса и отправи публично обвинение, той ще трябва да отзове нашия посланик, да изгони техния и да провали срещата на високо равнище и мирните преговори. А ние така и няма да се доберем до някакви доказателства.