Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
Алеви изръмжа от задоволство:
— Много добре го измисли.
В продължение на 15 минути в снежната нощ се сипеха обида след обида от двете страни. Холис, който вече бе замаян от пиенето, помисли, че тая среща между Изтока и Запада трябваше да се състои на по-високо равнище, но Алеви и двамата руснаци изглеждаха доволни от този ритуал.
— Посланикът не те ли е мъмрил за тия разговори? — попита Холис. Алеви изпи и последната глътка от брендито и пусна бутилката на снега.
— Да го духа! — Той се заклатушка към отворената капандура на покрива и махна за довиждане
— Спокойной ночи!
Двамата руснаци отговориха:
— Good night*!
[* Лека нощ! (англ.). — Б.пр.]
Алеви заслиза неуверено по стълбата.
Холис погледна назад към блока отсреща и видя, че двамата мъже му махаха. Единият изкрещя на английски:
— Приятно пътуване към къщи, Сам.
После се изхилиха. Както и пожеланието на Буров, и това сега не му се стори съвсем искрено.
23.
Холис стоеше сред кашоните с чаша в ръка, опитвайки се да открие кашона с пиенето. Големите мебели все още си бяха на мястото, а ония от немската фирма, която се грижеше за опаковането на багажа му, с тевтонската си съобразителност бяха оставили някои от най-необходимите неща за последния ден преди отпътуването му. Така че банята беше почти непокътната, имаше и дрехи за три дни плюс разни неща от първа необходимост в кухнята. Но не бяха оставили и една бутилка уиски. Най-после откри един кашон, който му се стори доста обещаващ. Разкъса капака и след като се порови из бутилките вътре, откри една с Чивъс Ригъл. Наля си в чашата и отиде в кухнята за лед. Погледна часовника си, изчака да стане точно дванайсет и отпи.
Холис чу, че входната врата се отвори, и предположи, че е Лиза, защото тя имаше ключ от жилището му. Пристъпи към стълбите и видя, че към него се приближават семейство Келъм. Дик Келъм му се усмихна.
— О, здравейте, полковник! Мислехме, че не сте си вкъщи.
Холис също му отвърна с усмивка:
— Нямам много работа в службата.
Той им направи път да влязат във всекидневната. Ан Келъм носеше кофа с четки и препарати за почистване.
— Можем да дойдем по-късно — обърна се тя към Холис, а в гласа й се четеше извинение.
— Не, госпожо Келъм, можете да поизчистите набързо.
Тя се огледа.
— О, вече са ви опаковали багажа.
— Почти. Просто минете набързо банята и кухнята, ако обичате.
Дик Келъм, който също носеше кофа с най-различни четки и парцали, пристъпи към кашоните.
— Говорите ли немски, полковник?
— Не, не говоря, Дик.
— Знаете ли, понякога се чудя какво ли си мислят за нас руснаците, като ни гледат как наемаме немски фирми да се грижат за багажа ни, как изпращаме нашите болни на лечение във Финландия и Англия, как викаме хора от Европа да ни ремонтират повредите в посолството. Сигурно се чувстват засегнати. Не смятате ли?
Отговори ми ти, Иван, помисли Холис, а после каза:
— Те не се обиждат лесно.
Погледна семейство Келъм. Бяха на около 35–40 години. И двамата бяха леко смугли, с черна, започнала да посивява коса и тъмни очи. Движеха се като хора, които цял живот са вършили тежка слугинска работа. По акцента им личеше, че са от работническата класа, въпреки че
— А дали са опаковали вече прахосмукачката ви? — попита Ан Келъм.
— Сигурно. Не се притеснявайте. След като си тръгна, ще можете да почистите основно.
— Имате ли вече заместник, полковник? — полюбопитства господин Келъм.
— Да. Един полковник. Казва се Фийлдс. Познавам и него, и жена му. Опитват се да уредят пристигането му тук, преди да съм заминал. Ако успеят, ще ви запозная с него. Съпругата му вероятно ще пристигне по-късно.
— Надявам се, че и той като вас знае руски, за да има кой да разговаря с оня смахнат руснак — градинаря.
Холис се усмихна на Дик Келъм. „Ах ти, кучи син! Искам със собствените си ръце да изтръгна сърцето от гърдите ти.“
— И той е добре с руския, но иска да запази този факт в тайна, нали разбирате. Така че не го притеснявайте.
— Ясно — примигна господин Келъм.
— Тук ли ще живее? — попита госпожа Келъм.
— Да.
— А знаете ли дали и жена му ще работи?
— Мисля, че да. Тя е учителка и най-вероятно ще се опита да постъпи на работа в англо-американското училище.
— Да-а — каза госпожа Келъм. — Това доста улеснява нещата.
— Знам — обади се Холис.
Господин Келъм вдигна кофата от земята.
— Ще започна от горе — каза той и се качи в банята на втория етаж. Госпожа Келъм го проследи с поглед и каза съвсем тихичко:
— Полковник, това не е моя работа и ако искате, можете да не ми отговаряте, но сега при госпожа Холис ли ще отидете? Тя още ли е в Лондон?
— Не съм решил все още, госпожо Келъм.
Нещо сякаш притесняваше жената и след малко тя изплю камъчето:
— Полковник, аз и Дик ви харесваме и ние двамата с него говорихме за това… Той ми каза да си трая, но според мен вие трябва да знаете. Вашата жена… госпожа Холис… — тя погледна Холис, после отмести поглед настрани. — Ами тя се срещаше с един господин тук, един служител от търговската секция. Няма да ви кажа името му, но той идваше тук всеки път, когато излизахте в града или отивахте в Ленинград по работа. — После бързо добави: — Може да са били просто приятели, разбирате ли, и те сигурно наистина са били такива. Но според мен не е много редно една жена да посреща мъже у дома си, когато съпругът не е вкъщи, та дори те да са най-обикновени приятели. — Госпожа Келъм се повъртя смутено за момент, после взе кофата си и отиде в кухнята.
Холис отпи от уискито. Шпионите лъжат, помисли той. Вероятно КГБ просто си прави още един майтап с него преди заминаването му. От друга страна пък, това може и да бе вярно. Всъщност въпросният господин може би беше Кен Мърсър — един от мъжете, с които Лиза разговаря оня ден във фоайето. Холис каза на глас:
— На кой ли му пука?
Чу, че входната врата отново се отвори, и този път наистина бе Лиза, която се заизкачва по стълбите.
— Сам ли си? — провикна се тя. — Хванах ли те? Чукаш ли някоя, Холис?