Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
— Нали сте от един дол дренки.
Алеви не отговори.
— Трябва да тръгвам.
Холис отвори вратата на обезопасената стая и излезе. Алеви го последва в коридора. Когато влязоха във всекидневната, Алеви каза:
— Довечера трябва да чакам и да изпращам няколко съобщения. Ела пак към един след полунощ.
Холис тръгна към стълбите.
— Защо?
— Дотогава може да имам отговори на още въпроси. А пък и сам ще имам още въпроси. Мисли за това за какво се използва Школата за магии.
Холис слезе по стълбите, взе палтото си и излезе навън. „А за какво,
21.
Сам Холис се огледа за кърпа и тъй като не намери, изтри кухненския плот с носната си кърпичка, а после я изхвърли в кофата за боклук.
Липсваха му руските камериерки, но броят на чуждия обслужващ персонал в посолството бе сведен до минимум — останали бяха само дванадесет души. За сметка на това беше засилена охраната. Госпожа и господин Келъм — американското семейство, което сега се грижеше за почистването, бяха по-прецизни, отколкото чистачките рускини. Но това се дължеше на факта, че семейство Келъм се ровеха само из мръсотията, докато рускините се ровеха и в разни други неща. За съжаление обаче семейство Келъм идваха в дома му само веднъж на две седмици и това си личеше. Холис напъха чашите от кафе и бира в съдомиялната машина и затвори вратата със замах. Някой звънна на вратата. „По дяволите!“
Той влезе във всекидневната и бутна с крак списанията и вестниците под кушетката, после сграбчи трите вратовръзки, разпилени наоколо, и ги пъхна на топка зад книгите на етажерката. Отново се позвъни.
— Един момент!
Премести един от пепелниците върху някакво петно от уиски на покривката и се затича надолу по стълбите. Отвори вратата.
— Здравей!
Тя влезе. Беше облечена в бяло вълнено палто, дълго до глезените, на главата си имаше руска шапка от синя лисица и държеше платнена торба. Целуна го леко по бузата, което му се стори дори по-интимно, отколкото целувката по устните. Потропа с крака върху пътеката в антрето, за да изтръска снега от ботушите си, и му подаде торбата.
— Вали — каза тя.
Помогна й да се съблече и закачи палтото и шапката й в килера до входа. Холис забеляза, че под стилното палто, с което бе ходила из града, бе облечена с черен велурен костюм.
Тя седна на стълбите, събу си ботушите и късите чорапки и заразтрива пръстите си.
— Къде беше?
— В кухнята.
— Не, не. Искам да кажа, по-рано тая вечер.
— О, да. Изпращах и получавах съобщения в офиса.
— Боже мой, как ми се иска да си имам една тайна стаичка и да разправям на хората, че съм била там, а пък всъщност да съм била някъде другаде. От време на време това би ми вършило чудесна работа.
Той я поведе нагоре по стълбите.
— Капитан О’Шей доста се притесни, като го попитах къде си. Търсих те в бара.
— Бях в свързочната. Изпращах и приемах съобщения.
Влязоха във всекидневната.
— Срещаш ли се и с някоя друга жена? — попита тя. — Никога досега не съм се интересувала от това, защото съм доста наивна. Но сега ми идва наум да те питам.
За момент Холис изпита носталгия по съпружеския живот, при който никога не те питат къде си бил.
— Няма друга.
— Най-доброто, което се предлага в Първи гастроном. — Тя се заразхожда из стаята и започна да оглежда мебелите наоколо, които бяха в най-различни стилове — азиатски, южноамерикански, европейски. — Това по вкуса на жена ти ли е?
— Събирахме разни неща оттук-оттам от цял свят.
— Така ли? Тя не си ли ги иска?
— Не знам.
— Къде ще ги преместиш сега?
— Най-вероятно на новото ми местоназначение. Да занеса ли тия неща в кухнята?
— Да… — Тя го последва и извади продуктите от торбата. Холис огледа бурканите и консервите — туршия, хрян, солена риба, консервирани кренвирши, парче пушена херинга, кутия чай и кутия бисквити, поне така пишеше на етикета. Руснаците си падаха по нещата с широко приложение. Холис бе опитвал веднъж тези бисквити и бе установил, че миришат на гранясала свинска мас и стърготини от молив.
— А къде е говеждото? — попита той.
— О, в тоя гастроном не продават пресни храни. Само специалитети. Ще приготвя плато сандвичи от туй-онуй. Не съм много гладна.
— Да, но аз съм. Ще отскоча до нашия магазин тук.
— Накупих предостатъчно неща. Сипи ми една водка с лимон, докато приготвя мезетата. Къде ти е отварачката за консерви?
— Ей там. — Холис извади бутилката „Столичная“ от фризера и напълни две чаши. — Нямам лимон. Тук човек никъде не може да намери лимони.
Лиза бръкна в джоба си и извади един лимон.
— Виж какво нося от бара. Барманът си пада по мене.
Холис наряза лимона и пусна по едно кръгче в двете чаши. Чукнаха се. Започнаха да отварят консервите и бурканите, да вадят купи и чинии и да подреждат храните в тях. Холис установи, че не познава кухнята си както трябва.
— Иди и седни на дивана — каза тя. — Ще ти сервирам. Хайде.
Холис отиде във всекидневната и извади някакво списание изпод дивана. Тя влезе с поднос и го остави върху малката масичка, после седна до него и се опита да премести пепелника настрани.
— Залепил се е.
Започнаха да си хапват от мезетата, да отпиват от водката и да разговарят. Холис я попита за работата й.
— Аз съм една лъжкиня. Пиша това, което знам, че се иска от мен, в стил, който им се харесва и толкова по обем, колкото им е угодно…
— Кои са тия „те“?
— Не знам. Точно това ме плаши. А ти знаеш ли? При военните човек знае.
Тя кимна.
— А всъщност съм добра журналистка. Мога да пиша чудесни материали. Но ми харесват блясъкът и чарът на работата в дипломатическите мисии. Какво да направя?
— Продължавай да работиш за дипломацията. Едновременно пиши и това, което искаш. Под псевдоним, разбира се.
— Добра идея. Мислиш ли, че ще ни назначат заедно?
— Това ли искаш?
— Аз ли съм много нахална, или пък ти се правиш на твърде глупав?
— Лесно мога да го уредя — усмихна се той.
— Можеш ли?
— Мисля, че мога.
Тя извади цигарите си.
— Имаш ли нещо против да запаля?
— Не.
— Искаш ли една?
— По-късно.
Тя дръпна пепелника към себе си.