Школа за магии (Книга втора)

Болдаччи Дэвид

Холис седна на един двоен диван срещу камината. Лиза се върна с три чаши на малък метален поднос и подаде една на Холис.

— Бренди. — Тя също си взе и остави подноса на малка масичка. Буров взе чашата си и я вдигна.

— За новия ви дом — пи сам. — И така, не смятате ли, че това е за предпочитане пред мъченията, глада и смъртта?

— Все още не сме сигурни — отговори Лиза.

Известно време Буров я съзерцаваше, после каза:

— Секса. И двамата се питате как се справяме с този проблем. Видяхте няколко жени. Част от тях са курсантки, а

има и шест американски инструкторки, с които още не сте се срещнали. Но тук има и много други жени, докарани за американските преподаватели. Би било нереалистично да очакваме, че тези мъже ще функционират нормално през всичките тези години без жени. Но Додсън например бе от онези, които сякаш не се нуждаеха от женска компания. Подразбрахме, че не е допускал никакви сексуални контакти, и чух, че го е правил, за да остане верен на жена си. Вярвате ли на това?

Буров изпи глътка бренди.

— Е, в началото много мъже имаха безразборни полови контакти. Но сега повечето от тях са се установили и са създали моногамни връзки. Всички жени са от ГУЛАГ, преобладават политическите, но има и няколко криминални, главно икономически престъпления. Добре образовани са и американците успяват да поддържат доста добри и трайни взаимоотношения с тях. А и повечето от жените са с антисъветски настроения, точно така и са стигнали до ГУЛАГ в началото. Много от тях имат доживотни присъди, а тези, които са нямали, са ги получили тук.

— Тези двойки женени ли са законно? — попита Лиза.

— Не, поне според съветските закони. Били са извършени някакви църковни бракосъчетания. Освен това, както ви казах, все още имаме и диваци — онези, които ходят в басейна в петък вечер. Животът тук е такъв, какъвто сами си го направите. Като на Запад. — И добави: — Мисля, че по ирония на съдбата тук ще изпитвате по-малко носталгия по Америка, отколкото в посолството.

Холис откри, че брендито го е ударило в главата, а и Буров вече му бе омръзнал до смърт.

— Бихме искали да останем сами — каза той.

— Разбира се — Буров стана. — Прекарахте две доста изморителни седмици. — Той отиде до вратата. — Ако имате нужда от нещо, обръщайте се към домакина в щаба. В източния край на главния път има търговски център. Тук всички получават заплата. Ще ви дам парите ви за седмицата като аванс. Ще намерите пътните си чанти в спалнята, която е зад тази врата. За съжаление багажът ви бе предаден на роднините ви.

— А иконата на госпожица Роудс? — попита Холис.

— О, ще кажа да ви я изпратят, ако искате. Кой е изрязал сърпа и чука върху нея?

— Предполагам, че семейство Келъм — отговори Холис.

— Мислите ли? Спомням си ги от времето, когато бяха тук — беше преди десет години. Рядко изпращаме двойки, но възнамеряваха да постъпят като домашни прислужници в някакво влиятелно семейство на политици. Доколкото разбрах, в Америка трудно се намират слуги, така че не е проблем човек да си намери работа като такъв. А веднъж влезли в къщата, получават неограничен достъп до всичко. — Буров добави: — Тук обучаваме хората да проявяват лична

инициатива, нещо, което за съжаление не е характерна черта за руснаците. Но в разузнаваческата дейност това е половината от играта. Не сте ли съгласен, полковник?

— Ако десакрализацията на свещени предмети е пример за инициативността, на която ги учите, не сте разбрали за какво точно става въпрос.

— Това наистина е било доста жестоко от тяхна страна. Но ще ви я изпратя, ако искате. Нещо друго? Не? Добре, прекарах приятна сутрин. Надявам се, че и за вас е било така. — Буров си тръгна.

Холис огледа стаята, след това надникна в спалнята.

— Не е точно по моя вкус.

— Искам да знаеш и никога да не забравяш, че те обичам — каза Лиза и обви ръце около него.

— Надявам се. Има изгледи да останем тук до края на живота си. А ти си мислеше, че посолството ти навява клаустрофобия.

— Няма да останем до края на живота си. Не! Ще се приберем вкъщи или ще умрем, докато се опитваме да се измъкнем оттук.

— Не ставай глупачка — Холис потърка пръстите си един в друг.

Тя кимна.

— По-късно ще се поразходим.

— Да. Изтощена съм. Не ми е добре. Господи, Сам, беше ужасно… Тази килия… Мразя този човек.

— Легни тук. — Той я премести на дивана и я зави с една канадка, после седна в креслото.

— Бях ли храбра? — попита Лиза.

— Много.

— Не искам да чувствам толкова омраза.

— Заспивай. Ще поговорим по-късно.

— Да.

Известно време Холис съзерцава огъня. Замисли се върху двойствеността в личността на Буров: ту порочен и садистичен, ту почти приятен. Спомни си за тримата американски офицери, които срещнаха на пътеката. Изглеждаха изтерзани като нещастни призраци — изгубени души, кръжащи безспир в затвореното пространство между живота и смъртта. Опита се да си представи оставането си тук за две десетилетия, но не успя. Опита се да проумее чудовищната система, създала място като това, но пак не успя. Опита се да измисли някакъв начин, за да се измъкнат оттам, но и това не успя.

33.

Когато започна да се свечерява, Холис и Лиза излязоха от къщата и тръгнаха на юг към футболното игрище.

— Тук можем ли да говорим? — попита Лиза.

— Не по пътеките. По-късно.

Намериха футболното игрище, но то беше пусто, и те продължиха на юг покрай бетонния бункер със спортния комплекс.

— В почивната база ли отиваме?

— Не, просто се разхождаме.

— Като последния път, когато ме доведе в тези гори?

— Е, този път не е чак толкова опасно. Този път сме от вътрешната страна на бодливата тел.

Пътеката свърши и Холис се покатери по клоните на издигащото се пред тях борово дърво като по стълба. Той изчезна от погледа й за десетина минути, след това слезе и се отърси от игличките.

— Какво видя? — попита Лиза.

— Лагера на отряда за охрана.

— Защо искаше да го видиш?

— Така съм обучен — усмихна се. — Не мога да направя нищо срещу това.