Школа за магии (Книга втора)
Шрифт:
— Предполагам, че е така.
Върнаха се назад по пътеката. По едно време Холис сви встрани от пътя и я заведе в малка долинка. Седнаха рамо до рамо на полегатия склон.
— По пътеките може да има монтирани подслушвателни устройства, а може да има и насочени микрофони, с които да ни следят — каза тихо Холис. — Но тук можем да говорим, стига да го правим тихо.
— Сега вече трябваше да сме в страна, където никой не се притеснява за такива неща. По дяволите! — Лиза грабна една клонка и удари с нея килима от борови иглички на земята. — До края на живота си ли ще останем тук?
— Надявам се, че не.
— Сет знае
— Мисля, че знае, че не сме загинали във вертолетната катастрофа. Може би се надява да сме тук, а не на някое друго място. Всъщност наистина имаме късмет, че сме тук, а не на Лубянка.
— Добре де, а сега ще ни спасява ли, ще ни разменят ли, или какво?
— Не знам.
— Знаеш. Защо не ми дадеш поне някаква надежда?
— Казах ти — отговори Холис и взе ръката й. — Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Колкото по-малко знам и аз, толкова по-добре. Знаеш какво са полиграфът и серумите на истината. Буров без съмнение ще измъкне всичко от нас.
— Казах на Буров почти всичко, което знаех — кимна тя. — Нищо не можех да направя, Сам. Но не предадох хората от Яблоня. — Тя го погледна.
— Нея я няма — каза той и я прегърна през раменете. — Видях селото от въздуха. Изгорили са го.
Известно време тя рови с пръчката в земята, после каза тихо:
— Ах… тези мръсници…
— Била си много смела, като си се опитала да ги прикриеш.
— Не бях смела — поклати глава тя. След малко продължи: — Винаги съм си мислила, че ще мога да издържа… но след седмица вече бях никой. Не бях Лиза. Срамувам се от себе си.
— Те са професионалисти, Лиза — отговори Холис. — Могат да пречупят всекиго. Имали са възможността да се упражняват върху милиони хора, преди да попаднат на теб. Не бъди строга към себе си.
— Но аз нямах никаква представа какво могат да ти причинят… — кимна бавно тя.
— Мисля, че си имала.
— Да, сега разбирам — тя го погледна. — КГБ винаги е било за мен някаква абстракция, някаква страшна приказка, която ти и Сет ми разказвахте, за да ме уплашите, за да внимавам с руските си приятели, с ходенето на църква… Но сега… Боже мой, те са самото зло! Колко наивна съм била.
— Не се задълбочавай в това.
— Още треперя.
Той я прегърна по-силно, а тя сложи глава на рамото му.
— Буров се опита да ме накара да те намразя. Каза, че съм тук, защото съм съучастник в убийствата, които си извършил. Но аз знаех, че това е лъжа. Те не се интересуват от двамата мъртъвци. Интересуват се от онова, което знаем и което сме.
— Да. Известно ти е, че те не се подчиняват на нашите морални норми, въпреки че се възползват от всяка възможност да ги обърнат срещу нас. Не си престъпник. Ти си политически затворник.
— Да, политически затворник.
— Тези часови бяха нещастна случайност, произтичаща от собствената им противозаконна дейност.
— Да. Ще го запомня. — Тя пое дълбоко въздух: — Аз… аз се молех, но мисля, че на няколко пъти загубих вярата си.
— Това се е случило и с Христос на кръста. Той също е бил човек.
— Помогна ми да се почувствам по-добре — тя хвана ръката му.
— Чудесно. А ще се почувстваш още по-добре, ако успеем да изравним резултата тук.
— Не желая да говоря за това, Сам. Уморена съм от тази неспирна вендета. Искам само да не съм тук и да измъкнем и нашите хора.
— Добре. — Той се изправи. — Тогава да поговорим с
Лиза също се изправи и сложи ръка на рамото му.
— Сам… надявам се, че ще ме разбереш… но ми се струва, че не трябва да спим заедно… Поне за известно време.
— Разбирам.
— Наистина ли? Това няма нищо общо с теб.
— Всичко е наред.
— Обичам те. — Тя го целуна и хванати за ръце, те тръгнаха обратно към пътеката.
— Мислиш ли, че ще ми дадат една Библия? — попита тя.
— Мисля, че ще ти дадат почти всичко, което поискаш. Точно това е целта им. Те не се опитват да ни промият мозъците. Напротив. Те искат да бъдеш Лиза. И искат да произведеш още Лизи.
— Няма да го направя.
— Със сигурност ще го направиш.
— Никога не съм казвала, че ще го направя. Ти го каза.
— Искаш ли да те разстрелят?
— Може би.
— Лиза, играй просто за да печелим време — каза Холис и я погледна. — Съгласна ли си?
— Знаеш ли, мисля че тези пилоти тук се опитват да печелят време вече цели двадесет години.
— Една седмица. Обещай ми.
— Една седмица — кимна тя.
Те се върнаха на пътеката и продължиха разходката си. Холис помисли, че боровата гора беше приятна — истински руски бор, изпълнен с птици и дребни животни. Пътеката от дървени трупи бе осеяна с шишарки, а земята бе застлана с килим от борови иглички. Тук-там се срещаха и нискорасли дъбове, в подножието на които червени катерички събираха жълъди. Холис и Лиза излязоха от един завой и неочаквано пред тях се разкри хълмче, покрито с жълта трева, на върха на което растяха дузина бели брези, осветени от лъчите на отслабващото следобедно слънце. Лиза хвана Холис за ръката, изкачиха се на върха на хълмчето и застанаха сред брезите.
— Въпреки обстоятелствата е много красиво. А това какво е? — и тя посочи нещо.
Холис се обърна към залязващото слънце и прикри очи с ръка. Сред редките борове на стотина метра от тях се извисяваше мрачно висока сива наблюдателна кула, която се открояваше като тъмен силует в падащия здрач.
— Това е нещото, заменило куполите на църквите като преобладаваща форма в руските пейзажи. Наблюдателна кула.
Той не можеше да види оградата от бодлива тел, но знаеше, че е там. На двеста метра от първата забеляза и втора наблюдателна кула. Холис предположи, че ако лагерът имаше площ около два квадратни километра и кулите са разположени на двеста метра една от друга, по периметъра му трябваше да има четиридесет. Във всяка една трябваше да има поне двама часови, на смени от осем часа, което означаваше, че лагерът разполагаше с отряд от не по-малко от двеста и четиридесет души само за наблюдателните кули. Вероятно имаше още поне двеста за пешите патрули по периметъра и за главния вход, плюс хората в щаба и на вертолетната площадка. Следователно, като взе предвид видяното от въздуха и на земята, Холис реши, че в лагера има около шестстотин души отряд за охрана на КГБ. Това бе голяма сила: Доста хора, чиято цел бе да опазят около триста американци. Но за КГБ бе от съдбовно значение нито един от тях да не избяга. И в продължение на две десетилетия, изглежда, бяха успели да го направят. И тогава Додсън бе направил привидно невъзможното и сега всички от командващата йерархия, от Буров до политбюро, бяха силно обезпокоени. Холис се запита как ли Додсън е успял да се измъкне.